— Предполагам, че той не знае нищо за тази загадъчна история с отравянето? — попитах аз.
— Не — отговори тя, — но съм сигурна, че ще измъкне всичко от мен, когато отида при него и тогава ще си помисли, че аз съм слагала отрова в храната на горкия Питър.
Тук нервите й не издържаха и тя избухна в плач, като хлипаше истерично и между хлипанията неясно се опитваше да се извини. Опитах се да я успокоя, доколкото можех, като я уверявах — напълно откровено — в дълбокото си съчувствие. Защото разбрах, че страховете й не са без основание. Вероятно си имаше свои тайни, които не знаех, и веднъж влязла във вдъхващия ужас кабинет в присъствието на група детективи, които щяха да записват всяка изречена от нея дума, тя лесно можеше да се обвърже с някое доста изобличаващо изявление.
— Докторе, за мен е голямо облекчение, че мога да ви разкажа за всичките си неприятности — каза тя, като се мъчеше да се овладее. — Вие сте единственият ми приятел, искам да кажа, единственият ми приятел, към когото мога да се обърна за съвет и помощ.
Сърцето ми се късаше, като си мислех за тази бедна самотна жена, преживяла много тревоги и тежка загуба; заобиколена от опасности, за които само можех да предполагам, тя ги посрещаше сама, без други приятели и закрилници, освен мен. Но кой бях аз, та да мога да й окажа истинска подкрепа? Като срещнах умолителния й поглед, тъй трогателен и прям, хрумна ми, че тя се нуждае от много по-полезен съветник и че нуждата от такъв е спешна и неотложна.
— Много бих искал да ви помогна — казах аз, — но не съм достатъчно компетентен. На вас ви трябва не медицински, а юридически съвет. Трябва да наемете адвокат, за да защищава интересите ви и да ви съветва.
— Така е — съгласи се тя, — но не познавам нито един адвокат, а на вас ви имам доверие, защото знаете всичко за мен и се държите като добър приятел. Но ще направя, каквото ме посъветвате. Може би ще ми препоръчате някой адвокат.
— Единственият адвокат, когото познавам, е доктор Торндайк — отговорих аз.
— Той адвокат ли е? — възкликна изненадано тя. — Мислех, че е лекар.
— И лекар, и адвокат — обясних аз. — Нещо повече, той е криминалист и познава добре всички тънкости. Той ще разбере вашите затруднения, и тези на полицията. Бихте ли желали да се срещна с него и да го помоля за съвет?
— Ще ви бъда много благодарна — отговори искрено. — Имайте предвид, че съм съгласна с всичко, което предприемете заедно. Но — добави тя — вие знаете, че средствата ми са твърде малко.
Отминах това условие, като знаех за пословичното безразличие на Торндайк към чисто финансовите съображения и факта, че ако се наложеше, собствените ми средства също щяха да бъдат в помощ. Така че се споразумяхме оттук нататък да търся съветите на Торндайк и каквото и да каже той, да бъде изпълнено.
— Това ще е голямо облекчение — каза тя. — Ще има някой, който да мисли за мен. Чака ме много работа. Не мога да остана тук завинаги, макар милата мис Хюз да твърди, че моето присъствие й е много приятно. А и нещата в галерията. Ще трябва да ги прибера, като се закрие изложбата. Има и няколко керамики, изложени на друго място, но за тях има време.
— За каква изложба говорите? — попитах аз.
— В галерията „Линтъндейл“ на Бонд Стрийт. Това е смесена изложба; има няколко неща на Питър и на мистър Боулс. Това, което не е продадено, трябва да се прибере, за да се освободи място за следващата изложба.
— А другата? — попитах отчасти от любопитство, отчасти за да отвлека вниманието й от неприятностите.
— Това е нещо като малък музей и художествена галерия в Хокстън. Там се показват гостуващи колекции, с цел да се възпитава вкусът на хората и Питър е давал някои от керамичните си съдове два-три пъти. Този път той изпрати съвсем малка колекция — половин дузина купи и кани и глинената фигурка, която стоеше на камината в стаята му. Сигурно си я спомняте.
— Помня я много добре — отговорих аз. — Беше фигурка на маймуна.
— Да, той я наричаше така, макар че на мен не ми прилича особено на маймуна. Но аз не разбирам много от изкуство. Тъй като я цени твърде много, аз я занесох лично и я предадох на директора на музея.
Докато говорехме на теми, несвързани пряко с трагедията, нейното вълнение постепенно се уталожи и към края на посещението ми тя бе съвсем спокойна и сдържана.
— И не забравяйте — казах, докато се ръкувах на сбогуване, — че няма защо повече да се страхувате от инспектор Бланди. Ще си имате адвокат и той не ще допусне да ви оказват непозволен натиск.