В този момент случайно погледнах към часовника в дъното на галерията и с ужас видях, че е шест без десет. Като се извиних набързо и се сбогувах, аз напуснах галерията, изтичах по стълбите и се измъкнах на улицата. За щастие към мен идваше свободно такси, махнах и то спря. Веднага дадох адреса си, вмъкнах се в таксито и треснах вратата, като тръгнахме със скорост, обещаваща да стигна вкъщи една-две минути след шест.
Краткото пътуване не ми остави време за размисли. Но въпреки това за тези няколко минути можах да обмисля важността на скорошните си преживявания дотолкова, че да усетя дълбоко съжаление и разочарование. Човек би искал не само да говори, но и да мисли добре за мъртвите, и макар че Питър Ганет ми беше по-скоро познат, отколкото приятел, на когото не държах много, аз бях разтревожен, защото вече не бих могъл да се преструвам, че го уважавам. Съмненията, които бях изпитал и се бях опитал да разсея, вече не бяха съмнения. Сапуненият мехур се спука. Сега знаех, че големите му претенции са само дрънканици, а неговите „художествени произведения“ — чисто мошеничество.
Но историята с „украсеното гърне“ бе най-лошото. Да представиш за своя работа, направеното от друг — макар че този друг е само неопитен дилетант — беше невероятно низко; да го предложиш за продан — истинско безчестие. Не че ми се свидеха петнадесетте гвинеи; те щяха да бъдат за бедната мисис Ганет, нито съчувствах на баламата, който бе платил тази абсурдна цена. Вероятно заслужаваше всичко, което бе получил или загубил. Но мисълта, че Ганет, когото бях считал за джентълмен, се оказа обикновен мошеник, ме дразнеше.
Що се отнася до Бандърби, той очевидно беше изпечен шарлатанин. А също и пълен невежа — щом наистина вярваше, че гърнето е ръчно изработено, защото един поглед вътре щеше да му покаже явните следи от колелото. На това място размислите ми бяха прекъснати от спирането на таксито пред къщи. Изскочих навън, платих на шофьора, измъкнах ключа си и тъкмо го пъхах в ключалката, когато първият — и както се оказа, последният — пациент за тази вечер застана пред вратата.
Глава дванадесета
Нашият симпозиум
За обикновената домакиня непредвидената покана за вечеря на двама големи и здрави мъже е невероятно трудно изпитание. Ала ергените имат такъв навик и може би в края на краищата не правят лошо. Все пак, докато затварях вратата на чакалнята след пристигналия пациент, сетих се, че трябва да предупредя икономката си мисис Джилбърт за очакваните гости. Не че се притеснявах; мисис Джилбърт смяташе, че имам апетита на Гаргантюа (и наистина си похапвам доста добре) и живееше в непрекъснато безпокойство, да не би да проявя симптоми на недояждане.
След като „хвърлих моята бомба“ в кухнята, аз продължих да се занимавам с пациента — за щастие бе един от „постоянните“ — който се нуждаеше от повторен преглед, и като го изпратих по живо, по здраво с шишенце в ръката, върнах се в малкия килер, известен като „кабинета“, за да се заредя за гостите. Не знаех нищо за навиците им, но реших, че бутилка уиски, бутилка шери, сифон за сода и кутия пури ще задоволят всички възможни изисквания и тъкмо бях приключил с приготовленията, когато гостите ми пристигнаха.
Като влязоха в кабинета, Джървис погледна към масата, на която стояха бутилките, и се усмихна:
— Всичко е наред, Торндайк — каза той. — Олдфийлд е приготвил тонизиращите средства. Няма да имате нужда от амонячна сол. От неговия разказ ще ни побият тръпки.
— Не му обръщайте внимание, Олдфийлд — рече Торндайк. — Джървис е вечното дете. Но изпитва доста смислен интерес към този случай, така че и двамата горим от желание да чуем разказа ви. Къде да си сложа бележника? Искам да си водя подробни бележки.
Докато говореше, той извади доста голям бележник с карирани листа и впери замечтан поглед в масата, при което след кратък спор се споразумяхме да се подкрепим по-късно и преместихме всичко — бутилките, сифона и кутията пури — върху бюфета, а Торндайк постави бележника си на масата и дръпна един стол.
— Е, Олдфийлд — каза Джървис, когато бяхме заели местата си и напълнили лулите, — огън! Изкуството е вечно, а животът — кратък. Напоследък Торндайк започва да проявява признаци на старческа немощ, пък и аз вече не съм толкова млад, колкото бях.