— Това е писмото, което сте намерили в пощенската кутия. У вас ли е още?
— Не, за съжаление го унищожих. Взех го от пощенската кутия, за да се уверя, че е моето писмо и като го погледнах, хвърлих го в огъня, който току-що бях запалила. Но за датата съм сигурна.
— Жалко, че сте унищожили писмото — каза следователят, — но несъмнено може да се разчита на паметта ви, що се отнася до датите. Стигнахме до събитията, свързани с изчезването. Просто ни разкажете всичко, което се случи, след като се върнахте вкъщи.
В отговор на това мисис Ганет разказа историята на страшното си откритие почти както ми я беше разказвала на мен, но с по-големи подробности, като включи и посещението си при мен, и съвместното ни претърсване на къщата. Разказът й се проточи поради въпросите на следователя, но отговорите й не ми казаха нищо ново с едно-две изключения. Например той я запита:
— Видели сте, че шапката и бастунът на съпруга ви са на закачалката. Забелязахте ли и друг бастун?
— Видях, че има и друг бастун.
— Познахте ли на кого е?
— Не, никога преди не го бях виждала.
— Но предположихте ли чий може да бъде?
— Бях сигурна, че не е на съпруга ми. Той не би използувал такъв, и тъй като има само един човек, който би могъл да е притежателят му — мистър Боулс, аз приех, че е негов.
— Взехте ли го да го разгледате?
— Не, не ми направи впечатление. Мислех си какво ли се е случило с мъжа ми.
— Но вие сте приели, че бастунът е на мистър Боулс. Не ви ли се стори твърде странно, че е забравил бастуна си на вашата закачалка?
— Не. Предположих, че е излязъл от ателието през портата и затова си е забравил бастуна. Той си беше разсеян. Но аз наистина не размишлявах чак толкова много за това.
— Беше ли този бастун на закачалката, когато заминахте?
— Не, сигурна съм, че го нямаше там.
— Споменахте, че сте търсили мистър Боулс в апартамента му. Защо?
— По две причини. Писах му кога се връщам и го поканих на чай. Тъй като не отговори на писмото ми и не дойде, помислих си, че се е случило нещо необичайно, но най-вече исках да разбера дали знае нещо за мъжа ми.
— Когато разбрахте, че го няма в апартамента му, допуснахте ли, че е още в Бърнам?
— Не, защото научих, че се е върнал една седмица по-рано през нощта, спал в апартамента и отново заминал.
— Знаехте ли или поне предполагахте ли къде е отишъл?
— Не, нямах ни най-малка представа.
— Имате ли представа къде може да е в този момент?
— Не.
— Знаете ли местата, които има навик да посещава?
— Единственото място, което знам, е къщата на леля му в Нюингстед. Но от инспектор Бланди разбрах, че са проверили там и че леля му не го е виждала от няколко месеца. Не знам друго място, където би могъл да отиде.
— Когато описвахте претърсването на къщата, казахте, че не сте погледнали в ателието. Защо? Не беше ли това най-вероятното място, където би могъл да бъде?
— Да, така е, но ме беше страх да вляза. Откакто съпругът ми и мистър Боулс не се разбираха, те се караха ужасно. И двамата бяха доста избухливи. Един път — доктор Олдфийлд спомена за това — ги чух да се бият в ателието и мисля, че се е случвало и друг път. Така че като не открих и следа от мъжа си в къщата, започнах да се страхувам, че в ателието се е случило нещо лошо. Затова ме беше страх да вляза там.
— Накратко вас ви е било страх, че може да откриете трупа на съпруга си в ателието. Това ли искате да кажете?
— Да, това си помислих. Подозирах, че се е случило нещо ужасно.
— Това само подозрение ли беше?
— Нищичко не знаех. Дори не знаех дали двамата са се срещали след моето заминаване. Едва ли може да се нарече подозрение; само си спомних какво се беше случило и това ми мина през ума.
Като си записа и този отговор, следователят поседя, гледайки замислено свидетелката. Очевидно не можеше да изясни какво друго да я попита, защото след малко се обърна към членовете на журито и каза:
— Мисля, че свидетелката ни каза всичко, което знае по този случай, но вероятно някои от заседателите ще пожелаят да зададат и други въпроси.
Последва кратко мълчание, докато членовете на журито гледаха строго към свидетелката. След малко един предприемчив заседател зададе въпрос:
— Можем ли да запитаме мисис Ганет дали знае или предполага кой е убил съпруга й?
— Не вярвам — каза с лека усмивка следователят, — че можем да й зададем този въпрос, дори и да е правилно да се задава на свидетел, защото все още не сме решили дали някой е убил Питър Ганет, или дори това дали е мъртъв. Точно на тези въпроси вие ще трябва да отговорите, когато вземате решение.