Цялото посещение беше низ от изненади. Първо, вратата бе отворена от лакей — същество, което смятах за напълно излязло от употреба. Щом влязохме в голямата стара къща, построена в георгиански стил, потънахме в атмосфера на нереалност, напомняща за „Алиса в страната на чудесата“ или за кошмарно посещение в лудница. Това чувство се породи още в предния салон, по чиито стени висяха странни многоцветни рамки и в тях имаше предмети, които очевидно не бяха картини, а изглеждаха като пана или платна, върху които някой твърде екстравагантен художник бе чистил четката си. Просторният под бе зает от пиедестали, върху които стояха каменни и метални буци, някои — в моите очи — съвсем безформени, докато други носеха смътни белези от неясен антропоиден характер, — човек би могъл да ги свърже с изхвърлените парчетии от работилницата на някой скулптор от Великденските острови. Гледах ги с изумление, докато лакеят обсеби шапките и бастуните ни и с подобаваща сериозност ни поведе през големия салон към красива врата с фронтон и като отвори една величествена махагонова порта, ни въведе при високопоставената особа.
От пръв поглед мистър Брумхил ми направи приятно впечатление — висок крехък човек към четиридесетте, леко прегърбен и с издадена напред глава, която те кара да мислиш, че е късоглед. Носеше очила с вдлъбнати лещи и с масивна рамка от черупка на костенурка; гледайки тези очила като специалист, аз реших, че без тях зрението му е сигурно много слабо. Но въпреки че светлосините очи, които се виждаха през тези силни лещи, изглеждаха смешно малки, те гледаха добродушно, приятелски, а тихият приятен глас затвърди това впечатление.
— От ваша страна е изключително любезно да ни дадете възможност да видим богатствата ви — каза Торндайк, след като се здрависахме.
— Напротив — беше отговорът, — облагодетелстваният съм аз. Произведенията са тук, за да бъдат разглеждани и за мен е удоволствие да ги показвам на истински ценители на изкуството. Нямам много често такава възможност, защото дори и в този златен век на прогрес в изкуството все още съществува стремеж към неговите чисто репрезентативни и пикантни страни.
Докато говореше, аз огледах стаята и особено картините, които покриваха стените, и те смътно ми напомниха един епизод от първите ми години на практикуващ лекар, когато за няколко седмици замествах главния лекар на една малка лудница (или — както казваме сега — психиатрия). Нарисуваните на тях хора — когато човек можеше да ги разпознае — определено имаха вид на психопати и като че ли ме гледаха от някоя звукоизолирана килия.
След кратък разговор, по време на който аз съзнателно мълчах, а Торндайк бе дяволски уклончив, ние продължихме с обиколка из стаята под ръководството на Брумхил, който ни осведомяваше посредством забележки и описания, напомнящи донякъде за стила на Бандърби. Имаше значителна колекция от картини — за моя радост всички от модернисти — предимно чужденци, — и всичките удивително еднакви. Навсякъде преобладаваше същата психопатна насоченост и същото странно отсъствие на всичко традиционно в живописта. Рисунките — когато имаше такива — бяха детински, рисуването бе варварски грубо и липсваше какъвто и да е разумен замисъл или сюжет.
— А сега — каза нашият домакин, спирайки пред един от тези шедьоври — ето едно произведение, което много обичам, макар че е изключение в творчеството на автора. Той рядко се проявява като реалист.
Погледнах към златната табелка под него и прочетох: „Голо тяло — Израил Попоф“. Очевидно си беше голо — явно изобразяваше голо човешко същество с кости като лошо направени кренвирши. Не го намерих страшно реалистично. Ала следващата картина — от същия художник — направо „ме хвърли в недоумение“, защото се състоеше само от безразборни струйки боя в различни, доста крещящи цветове. Очаквах обяснителните бележки, докато мистър Брумхил стоеше пред нея и я гледаше с любов.
— Това — каза той, — аз считам за истинско произведение на майстор; великолепен образец на абстрактната живопис. Съгласен ли сте с мен? — добави той, като се обърна към мен, сияещ от ентусиазъм.
Внезапният въпрос ме смути. Какво, по дяволите, искаше да каже с тази „абстрактна живопис“? Нямах ни най-малка представа. Със същия успех можеше — така поне ми се стори — да говорим за „абстрактна ампутация на бедрената става“, но трябваше да кажа нещо.
— Да — промълвих неясно, като го гледах втренчено и с ужас, — разбира се… Всъщност безспорно… Много забележително и… Ъ-ъ — щях да кажа „весело“, но навреме видях милостиво да святка червената сигнална лампа — много интересна демонстрация на цветовия контраст. Но се опасявам, че не съм съвсем наясно какво изобразява картината.