— Изобразява! — повтори той с тон на болезнена почуда. — Нищо не изобразява. Пък и защо? Това е картина. А една картина е независимо тяло. Не е нужно тя да имитира нещо друго.
— Но не, разбира се — изломотих бързо. — И все пак в една картина, човек е свикнал да вижда изображението на различни естествени предмети…
— Но защо? — прекъсна ме той. — Ако ви трябват предмети, можете да отидете и да ги видите; ако ги искате изобразени, можете да си ги фотографирате. Следователно защо трябва да им позволяваме да се явяват в картините?
Погледнах с отчаяние към Торндайк, но не получих никаква подкрепа. Той слушаше с безразличие — но от дългия си опит знаех, че зад каменното спокойствие на външността му всичко в него се тресе от смях. И така аз промърморих неясно съгласието си, прибавяйки, че е трудно да се отърве от конвенционалните възгледи, които е имал от детинство, и ние преминахме към следващата „абстракция“.
Подготвен от това неприятно преживяване, оттук нататък аз запазих дискретно мълчание, нарушавано от предпазливо изказани двусмислици, и така успях да довърша нашата обиколка из стаята без други премеждия.
— А сега — каза домакинът, когато се отдалечихме от последната картина — вие ще искате да видите скулптурите и керамиката. В писмото си споменавате, че особено се интересувате от работата на бедния мистър Ганет. Е, ще я видите в подходяща обстановка, така както той би искал да я види.
Преведе ни през салона към друга красива врата, която отвори, за да влезем в галерията за скулптури. Оглеждах се, докато влизахме, и бях доволен, че първо видяхме картините, защото сега бях подготвен за най-лошото и можех да сдържам чувствата си.
Не ще се опитвам да опиша тази стая на ужасите. Първото ми впечатление бе, че съм попаднал в ада; там цареше същата атмосфера на лудница, както и в другата стая, но бе по-неприятно, защото уродливата скулптура може да бъде по-ужасна от уродливата живопис, а в цялата колекция имаше една-едничка работа, която да се нарече нормална. Експонатите варираха от почти безформени предмети, притежаващи само някаква бегла прилика с човешка глава или фигура, каквато понякога забелязваме в чудновати по форма картофи или камъчета, до разпознаваеми бюстове или торсове; но тук лицата бяха отвратителни и скотски, а костите и телата им — безформени и с ужасни тлъстини, които предполагаха воднянка или микседем. Имаше малко керамика, груба и недодялана, но очевидно нещата на Ганет бяха най-лошото.
— Мисля, че точно това искахте да видите — каза домакинът.
Той посочи гротескна статуетка с табелка „фигурка на маймуна — Питър Ганет“ и аз я погледнах с любопитство. Ако я бях видял, където и да е другаде, щях да получа доста силен шок, но тук, в тази колекция от чудовища тя изглеждаше почти като произведение на разумен дивак.
— Имаше някакъв въпрос, който трябваше да решите, нали? — продължи мистър Брумхил.
— Да — отговори Торндайк, — всъщност въпросите са два. Първо, въпросът за оригинала. Ганет е направил три такива фигурки. Едната е в Америка, другата е дадена под наем в един лондонски музей, а тази е третата. Въпросът е коя от тях е била направена най-напред?
— Няма нищо трудно — каза домакинът. — Ганет подписваше и номерираше всичките си работи и серийният номер ще ви даде отговор, само го погледнете.
Той внимателно вдигна статуетката и като я обърна и погледна дъното й, подаде я на Торндайк.
— Виждате, че номерът е 571 Б — каза той. — Следователно трябва да има 571 А и 571 В. Ясно е, че тази е направена втора и ако огледате другата в музея, ще установите реда на копията. Ако е 571 А, то американското копие трябва да е 571 В или обратното. Какъв е другият въпрос?
— Той се отнася до оригинала. Дали е истински, или е ваден от матрица. Това май е от матрица. Ако погледнете вътре, ще видите отпечатъци от палците, така че не може да е отливка.
Той я върна обратно на мистър Брумхил, който надникна в отвора и като се убеди в казаното от Торндайк, ми я подаде. Не бях много заинтригуван, но внимателно разгледах основата и надникнах в тъмната вътрешност, доколкото можах. Плоската повърхност на основата бе гладка, но без глазура и върху нея около отвора й бе изписано със синьо „Оп. 571 Б. П. Г.“, имаше и грубо нарисувана фигура на птица, която можеше да се приеме за гъска, но аз знаех, че трябва да е корморан, бе разположена между номера и инициалите. Вътре върху неравната повърхност успях да забележа отпечатъци от палец — очевидно десен. Като я разгледах, аз върнах фигурката на мистър Брумхил, който я сложи върху поставката й и продължи разговора: