Като я отворихме и влязохме в галерията, бяхме посрещнати от възрастен човек с уморен вид, който ни погледна с очакване.
— Вие ли сте мистър Санкрофт? — попита Торндайк.
— А-ха — каза човекът, — значи познах. Вие сигурно сте доктор Торндайк. Надявам се, че не съм ви накарал да чакате.
— Само няколко минути — отговори Торндайк с най-вежливия си тон, — които прекарахме доста приятно.
— Страшно съжалявам — каза Санкрофт с искрена загриженост, — но нямаше как. Трябваше да изляза, а тук съм съвсем сам. Трябваше да заключа вратата. Ужасно неудобно е да няма кого да оставиш за заместник.
— Така е — съгласи се със съчувствие Торндайк. — Значи ли това, че си нямате никакъв помощник, дори вратар?
— Нямам — отговори Санкрофт. — Виждате ли, дружеството, на което е този музей, не притежава други фондове, освен даренията на членовете си. Парите стигат точно колкото да поддържаме музея, без да се плащат заплати. Аз съм тук доброволно, но трябва да изкарвам и прехраната си. Мога да си върша работата предимно в стаята на уредника — аз съм писар, — но понякога трябва да изляза и тогава… е, вие видяхте какво стана.
Торндайк изслуша тази тъжна история не само с търпение, но и със съчувствие, което доста ме изненада.
— Не можете ли да вземете някой ваш приятел поне мъничко да ви помага? — попита той. — Дори няколко часа дневно биха премахнали затрудненията ви.
Мистър Санкрофт уморено поклати глава.
— Не — отговори той. — Да се грижиш за такава малка галерия е скучна работа, особено когато има толкова малко посетители и не мога да намеря човек, който да ме замести. Предполагам — добави той с тъжна усмивка, — че едва ли познавате някой любител на съвременното изкуство, който ще се жертва в името на просвещението и културата на народа.
— В момента не ми идва наум никой, освен мистър Брумхил — каза Торндайк, — но той едва ли има свободно време. Все пак ще имам предвид затрудненията ви и ако се сетя за някой, който би искал да помага, ще направя всичко възможно, за да го убедя.
Трябва да си призная, че този отговор доста ме учуди. Торндайк бе любезен човек, но бе много зает и едва ли можеше да влезе в положението на мистър Санкрофт. Но той държеше на обещанията си, не говореше празни приказки — нещо, което Санкрофт едва ли съзнаваше, защото думите му изразиха по-скоро благодарност за доброто намерение, отколкото вяра в някакви конкретни действия.
— Много е мило от ваша страна, че искате да ми помогнете — каза той, — а сега да видим това, за което сте дошли. Разбрах, че искате да прегледате произведенията на мистър Ганет. Трябва ли да ги изваждам от витрините?
— Ако е позволено — каза Торндайк. — Между другото исках да ги претегля.
— Нямам нищо против да ги извадим, щом е важно — каза Санкрофт. — Ще отключа витрините и засега ще ги оставя на вашите грижи. След това ще ви помоля да ме извините. Имам да преписвам един договор за наем и искам да се заловя с него, колкото може по-скоро.
С тези думи той ни поведе към витрината, където бяха изложени ужасиите на Ганет, и като я отключи, поклони се леко и се оттегли в бърлогата си.
— Извадихме късмет с този договор — каза Торндайк. — Сега ще можем да обсъдим нещата на спокойствие.
Той протегна ръка и като извади фигурката, започна да я разглежда задълбочено; обърна особено внимание на основата й.
— Доколкото разбирам, въпросите са: първо — кое копие е това, и второ — как е изработено то — дали е изпечено цяло, дали е издълбано, или е правено с матрица. Въпросът за поредността на копието се изяснява от номера — 571 А. Значи това е оригиналът.
— Да — съгласи се Торндайк. — Смятам, че е така. Какво ще кажете за изработката?
— Мисля, че основата дава отговор и на този въпрос. Тя е цяла, няма отвор, което според мен доказва, че фигурката е печена цяла.
— Това е разумен извод, продиктуван от очевиден факт — каза Торндайк. — Но ако разгледате стените, ще забележите, че на всяка от тях личат резки, които вероятно са от ръбове или свръзки. Сигурно сте забелязали подобни белези върху копието на Брумхил — явно са останали от ръбовете на матрицата. Въпросът за плътността обаче ще бъде решен най-точно от теглото. Нека да го претеглим.
Той извади от джоба си пружинена теглилка и парче канап. Сгъна го на две и с краищата завърза фигурката малко над средата, закачи „клупа“ на теглилката. Като го вдигна, аз прочетох цифрите.