— Мислите ли, че може да бъде освободена под гаранция?
— Защо не? — отвърна Торндайк. — Тя само ще бъде обвинена в съучастие. Това не е много тежко престъпление. Най-голямата присъда е две години затвор, но на практика съдиите са много снизходителни. Разбира се, ще поискате да я освободят под гаранция и полицията няма никакво основание за отказ.
Що се отнася до самото гледане на делото, настоятелно ви съветвам да печелите време. Отлагайте работите колкото можете. Намирайте причини за протакане на делото и по всички възможни начини максимално забавяйте нещата. Колкото повече се отлага датата на заключителното дело, толкова по-голяма ще бъде вероятността да се намери решителен отговор на обвинението. Като следвам прекрасния пример на Бланди, ще ви доверя защо.
Проучвах този случай твърде подробно, отчасти заради интересите на мисис Ганет и отчасти по други причини; имам ясна и точна теория за престъплението — както за мотива, така и за приблизителния начин на извършването му. Засега обаче това е само теория. Нищо не мога да докажа. Съдбоносният факт, който ще покаже дали теорията е правилна, или погрешна, все още липсва. Не мога да проверя истинността й, докато не се случат някои неща. Надявам се, че ще се случат съвсем скоро, но все пак трябва да изчакам събитията. Ако те се развият така, както очаквам, ще знам, че моята хипотеза за престъплението е била правилна и тогава ще докажа, че всъщност мисис Ганет не може да е била съучастница. Не мога обаче да определя никаква дата, защото не съм способен да направлявам събитията.
Линъл видимо бе развълнуван, аз също — макар и не толкова явно. Що се отнася до действията на Торндайк, все още се намирах в неведение. Още не можех да разбера защо се занимава със случай, който не го засяга — като изключим съчувствието му към мисис Ганет. Нито можех да разбера какво има още за разкриване, освен вече известните ни неща.
Разбира се, с течение на времето бях разбрал, че трябва да съм пропуснал някой основен момент и сега това се потвърждаваше. Торндайк имаше логична теория за престъплението, която можеше да се окаже вярна или погрешна. Но от дългия си опит знаех почти със сигурност, че е вярна, макар че изобщо не бях в състояние да си представя каква е тя. Можех само да чакам събитията като Торндайк.
Останалата част от разговора засегна въпроса за гаранцията. Знаехме, че на Олдфийлд със сигурност може да се разчита за една част и с известни уговорки бе уредено Торндайк да достави другата, без да се споменава името му. След малко Линъл се сбогува в доста повишено настроение, ободрен от окуражителните думи на Торндайк, а още повече от вкусния обяд и от една-две чаши хубав кларет.
„Признанието“ на Торндайк не ми изясни нищо, по-скоро ме озадачи, но поне предизвика у мен интерес към мисис Ганет и нейните работи. През следващите дни от време на време ги обмислях, макар и без резултат, като изключим ползотворното умствено упражнение. В друга насока обаче имах по-голям късмет, защото направих едно истинско откритие. То стана така:
Няколко дни след посещението на Линъл се наложи да отида до Лондонската болница, за да разговарям с един хирург относно мой пациент. Като си свърших работата и излязох ма Уайтчапъл Роуд, гледката ми напомни за нашето посещение в Народния музей и аз изведнъж разбрах, че съм на няколко минути път от този храм на изящните изкуства. Често бях размишлявал върху повода за това посещение и причините, поради които Торндайк се бе заинтересувал от затрудненията на Санкрофт — само от добродушие ли го бе направил, или зад това се криеше нещо повече? Другият въпрос бе дали добрите му намерения бяха вече изпълнени. Вероятно бе така. Той бе дал на Санкрофт твърдо обещание, а съвсем не беше в стила му да оставя неизпълнени обещанията си.
Докато завивах на запад по Уайтчапъл Роуд, тези въпроси ми минаха през ума и аз реших, че веднага ще намеря отговора поне на един от тях. Сега можех да установя дали е намерен заместник на мистър Санкрофт и ако е така, кой е той. Завих по Комършъл Стрийт и скоро наближих кръстовището на Нортън Фоулгейт и Шордич и като го преминах, озовах се на Кингсланд Роуд и пред Народния музей. Щом влязох, получих отговор на единия от въпросите. От мистър Санкрофт нямаше и следа, но безценната колекция бе пазена от някакъв прилежен господин, който седеше в кресло — типична изработка на Чипъндейл от Къртън Роуд — и четеше книга с помощта на очила с рогови рамки. Той бе така погълнат от заниманието си, че, изглежда, не усети присъствието ми, въпреки че би трябвало да съм доста забележителен като единствен посетител, на когото си струва да хвърлиш поглед.