Като използувах това, че е погълнат от книгата, аз го огледах подробно и макар че нито го знаех, нито го познавах, имах определеното чувство, че съм го виждал преди. Като продължих стратегическото си настъпление към него под прикритието на стъклените витрини, аз го наблюдавах все така съсредоточено и у мен непрекъснато растеше чувството, че го познавам и като се приближих на няколко крачки, изведнъж се сетих кой е.
— Не може да бъде! — възкликнах аз. — Та това е мистър Снупър!
Той свали книгата и се усмихна любезно.
— Аз съм — каза той. — И защо не? Изглеждате учуден.
— Наистина — отвърнах аз. — Какво, за бога, правите тук?
— Да си кажа право — рече той, — почти нищо не правя. Нали ме виждате — почивам си и прекарвам задоволително свободното си време, като чета книги, за което обикновено нямам време.
Аз погледнах книгата, която държеше, и бях немалко изненадан да открия, че е „Членестоногите на Великобритания“ от Бел. Като забеляза учудването ми, той ми обясни:
— Аз съм дребен колекционер на членестоноги, но съвсем дребен. Началото беше една лятна отпуска, а сега редовно си осигурявам по малко от рибарските магазини.
— Не бях и помислял, че в рибарските магазини могат да се намерят много редки екземпляри — казах аз.
— Не, наистина — съгласи се той. — Но е учудващо колко много любопитни и интересни форми на живот можете да откриете в купищата членестоноги върху тезгяха на търговеца на риба, особено миди и морски охлюви. Само преди два дни се сдобих с почти идеален екземпляр от вида Stenorhynchus phalangium от една сергия за миди и раци на Майл Енд Роуд.
Това беше много интересно. Често съм забелязвал как откриването на някое странно хоби хвърля най-неочаквана светлина върху характера и личността на един човек. Така беше и сега. Ентусиазираното изучаване на тази сравнително трудна наука бе черта от твърде потайния характер на мистър Снупър, която за мен бе съвсем нова и донякъде учудваща. Но аз не бях дошъл тук, за да се занимавам с мистър Снупър; изведнъж ми дойде наум, че този тъй дискретен джентълмен може би разговаря с мен на тази тема, за да отклони вниманието ми от друго.
Ето защо се върнах към задачата си с един прям въпрос:
— Но какво правите тук?
— Доктор Торндайк ми даде тази идея — отговори той. — Виждате ли, в момента в моята област няма никаква работа, а мистър Санкрофт ужасно се нуждаеше от някой, който да наглежда галерията, докато той е зает, и докторът ми каза, че мога да прекарвам свободното си време тук, вместо вкъщи, и да направя услуга на мистър Санкрофт.
След този отговор нямаше какво да кажа. Не можех да си позволя повече от един общ въпрос. Повече не можех да разпитвам, защото нямаше да е честно спрямо Торндайк, пък и дискретният Снупър щеше да запази в тайна това, което бе обещал да не казва. Тъй че неусетно приключих разговора с няколко незначителни забележки и като пожелах на приятеля си приятен ден, отправих се към Шордич Стейшън.
Ако не ми беше позволено да разпитвам Снупър, то можех да разсъждавам колкото си искам. Но това занимание по-скоро предизвика нови въпроси, вместо да даде отговор на старите. Обяснението на Снупър за присъствието му в галерията бе съвсем разумно и приемливо. Той не беше нужен на Торндайк, а Санкрофт се нуждаеше от него в момента. Това изглеждаше съвсем просто. Но обясняваше ли всичко? Изпитвах съмнения, основаващи се главно на това, което знаех за мистър Снупър.
И така мистър Снупър бе твърде забележителен човек. Отначало бил частен детектив, когото Торндайк наемал от време на време, за да изпълнява ролята на наблюдател — нещо, което ние не можехме да правим. Снупър обаче се оказа толкова ценен, толкова надежден и дискретен, схващаше така бързо, че Торндайк го взе за редовен член на състава ни. Защото освен останалите си положителни качества, той притежаваше един изключителен дар — да бъде незабележим. Той не само бе човек, когото винаги ще подминете на улицата, без да го погледнете повторно, но по някакъв тайнствен начин можеше да променя непрекъснато външността си. Когато и да го срещнеше човек, винаги го намираше малко по-различен от последния път и естествено никога не успяваше да го познае. Това знаех от личен опит, така се случи и сега. Никога не открих как го прави. Изглежда, не се дегизираше (макар да вярвам, че е майстор в гримирането), но по някакъв неуловим начин успяваше да изглежда различен.
Каквито и да бяха средствата, резултатите го правеха безценен за Торндайк, защото продължително можеше да наблюдава хора и места, без на практика да бъде забелязан.