В отговор на почукването ми, вратата бе отворена от върлинесто момиче на около осемнадесет години с дълги крака, къса пола и нещо, наподобяващо платно за варене на пудинг, вързано на главата. Когато разкрих самоличността си, тя ме придружи през покрит с плочки салон до една врата, която отвори и като съобщи името ми, остави ме на произвола на съдбата и заслиза надолу към кухнята.
Когато влязох, обитателката на стаята, жена на около тридесет и пет години, се изправи и сложи плетката си на масата.
— Вие ли сте мисис Ганет? — запитах аз.
— Да — отговори тя. — Аз съм мисис Ганет. Предполагам, че мисис Дженкинс ви е предала молбата ми.
— Да. За съжаление чух, че съпругът ви не е добре.
— Да — отговори тя, — макар че според мен не е нещо сериозно.
— Предполагам, че той го счита за сериозно — казах аз.
— И аз мисля така — съгласи се тя. — Във всеки случай, изглежда доста загрижен за себе си. Сега е в спалнята си. Да ви придружа ли? Мисля, че ви очаква с голямо нетърпение.
Отворих й вратата и я последвах нагоре по стълбите, като набързо подреждах първите си впечатления. Мисис Ганет беше доста висока, слаба жена със светлокестенява коса и студени сини очи. Определено бе хубава, но въпреки това ми се стори, че не е симпатична. Колкото и да бе миловидно лицето й, то не беше приятно поне за мен. В израза му имаше отсянка на раздразнение, намек за липса на дружелюбие. Освен това не ми хареса тона, с който разговаряше за съпруга си.
Тя бе така лаконична, както и прислужницата. Отвори вратата на спалнята и от прага каза: „Ето го доктора“. След като влязох, тя ме затвори вътре и си отиде.
— Е, докторе — каза пациентът, — радвам се да ви видя. Придърпайте един стол до огъня и си свалете палтото.
С удоволствие взех стол, но не приех другата покана, защото знаех от опит, че лекар, който си свали палтото, е загубен. Оттам нататък той се превръща в посетител и затрудненията при опитите му да избяга се увеличават неимоверно.
— Значи не се чувствате добре? — зададох встъпителния си въпрос.
— Чувствам се дяволски зле — отговори той. — Мисля, че не е нещо сериозно, но е дяволски неприятно. Нали знаете, благоутробието ми не е в ред.
Не знаех, не бях чувал тази дума и вероятно съм го погледнал въпросително и доста разсеяно.
— Благоутробието — повтори той, — шкембето. Казано направо — болки в корема.
— Аха! — казах, внезапно прозрял. — Страдате от коремни болки. Много ли ви е зле?
— Кога ли пък ми е било добре? — попита с кисела усмивка той.
— Разбира се, никак не е приятно — признах аз. — Но болката силна ли е?
— Понякога — отговори той. — Ту спира, ту пак започва. О-о-ох! — Промененото му лице показа, че болката току-що се бе появила. Прекъснах разговора в очакване на по-благоприятен момент, а междувременно наблюдавах пациента си със състрадание и интерес. Не беше хубав като жена си и външността му не печелеше от дълбокия белег, минаващ през лявата вежда, но той правеше по-приятно впечатление от нея — добре сложен мъж, не едър, доколкото можех да съдя за него, както стоеше свит в креслото, среден на ръст и определено слаб. Имаше доста дълга коса, добре оформени мустаци и вандайковска брадичка. Всъщност цялата му външност беше вандайковска — кафявото кадифено сако, разкопчаната остра яка и хлабаво вързаната фльонга с провиснали краища, която му служеше за вратовръзка. Забелязах също, че очите му са зачервени и възпалени като на страдащ от далекогледство човек, който се нуждае от очила.
— Уф — изпъшка той след кратко мълчание, — на това се вика болка, ама сега е по-добре. Май настъпва момент на просветление.
Аз поднових разговора, за който не е нужно да разказвам с подробности. Имах много време и му дадох възможност да опише надълго и нашироко болестта си, вероятните причини, навиците си и начина си на живот. Докато говореше, аз разглеждах стаята, следвайки съвета на моя учител доктор Торндайк да наблюдавам обстановката, в която живее пациентът, като своеобразно указание за личността му. Най-подробно разгледах лавицата над камината, пред която стоях, и преценявах, доколко предметите върху нея подсказват нещо, за навиците на пациента ми и за неговата съдба.
Странни бяха тези предмети: грънчарски образци с явно груб и първобитен вид, които взех за дреболии, старателно събирани по време на пътешествия в далечни страни сред примитивни, туземни племена. Имаше няколко паници и кани, недодялани, масивни и безформени, изработени от груб материал, подобен на глина, а сред тях изпъкваше една грубо моделирана фигура от подобен материал, вероятно несръчно изображение на някое горско божество или може би на някой туземец. Детинската недодяланост на работата ме наведе на мисълта за африканските дебри и етнографския отдел на Британския музей или за имитациите на примитивни скулптури, които наскоро се бяха появили в някои обществени сгради в Лондон. Погледнах отново мистър Ганет и се зачудих дали сегашното му състояние не е последица от някоя тропическа болест, хваната в горите и джунглите, откъдето той бе събрал тези странни и не особено привлекателни антики.