И ето ви едно идеално скривалище, което притежава допълнителното качество да е преносимо. Но ако диамантите са били там, в което изобщо не се съмнявах, беше необходимо да се разбере час по-скоро какво е станало с него. Защото където и да се намираха диамантите, рано или късно и Ганет щеше да бъде там. Накратко: изглеждаше, че глинената маймуна може да ни даде най-съществения факт, който да докаже верността или погрешността на хипотезата ми.
Да се проследи маймуната не беше трудно, защото Олдфийлд бе научил, че е изпратена заедно с керамичните съдове в една изложбена зала в Хокстън. Обаче, преди да отида да я разгледам и да проверя описанието на Олдфийлд, трябваше да получа някои предварителни данни. Мистър Кемпстър от галерията на Бонд Стрийт ми даде името и адреса на притежателя на копие от фигурката и тъй като можеше да стане въпрос за теглото й, използувах възможността да претегля една от паниците на Ганет.
Мистър Брумхил, собственикът на копието, ни даде възможност да я разгледаме и дори да я претеглим. Открихме, че е куха и от теглото й можеше да се заключи, че кухината е голяма. В основата имаше овален отвор с голям диаметър от три сантиметра и половина, през който можехме да видим следи от палец — това показваше, че фигурата е правена от матрица, освен това забелязахме, че всички отпечатъци са от десен палец.
Въоръжени с тези данни, ние отидохме в музея, където можахме да разгледаме старателно фигурката на Ганет и да я претеглим. Тя съвършено точно отговаряше на описанието на Олдфийлд и по нея нямаше никакъв отвор. Видът на основата говореше, че отворът е бил запушен с кийнов цимент и глазиран с целулозен лак. Теглото й доказваше, че е куха, тя бе с около сто и петдесет грама по-тежка от копието на Брумхил — разлика, която горе-долу ни дава теглото на диамантите, опаковката им и циментовата запушалка. Така получените факти отговаряха напълно на хипотезата, че диамантите са били скрити във фигурката; и ще забележите, че те иначе са необясними.
След това влязохме в канцеларията и зададохме няколко въпроса, чиито отговори — дадени съвсем охотно и чистосърдечно от уредника мистър Санкрофт — ни разкриха твърде забележителна и важна група факти. Оказа се, че малко преди да бъде изпратена в музея, фигурката е била продадена. Купувачът мистър Джеймс Нюман бил в чужбина, но щял да се върне след около три месеца, когато трябвало да отиде в музея и да получи собствеността си. Уреждането на този въпрос беше просто, но много интересно. Тъй като мистър Санкрофт не познавал лично мистър Нюман (а между другото никога не бил виждал и Питър Ганет), Нюман щял да му представи едно писмо и писмена молба до мистър Санкрофт да му бъде предадена статуетката срещу разписка.
Тези приготовления бяха странни. Те ограничаваха срещите до минимум. Липсваше кореспонденция, от която да вземем адрес. Непознатият за Санкрофт мистър Нюман щеше да се яви лично, да представи молбата си, да получи статуетката и да изчезне без следа. Обстоятелствата говореха, че мистър Нюман и Питър Ганет вероятно са един и същ човек. И аз бях убеден, че е така.
Но ако Нюман бе Ганет, можехме ли да предскажем външния му вид? Сигурно щеше да е гладко обръснат и леко гримиран. Но възможностите да се гримира човек извън сцената са твърде ограничени и основните характерни черти остават. Фигурата не може да се промени особено, да не говорим за цвета на очите. Ганет бе висок около метър и седемдесет и пет, а очите му бяха светлосини. През лявата му вежда минаваше белег, а средният пръст на дясната му ръка имаше неподвижна става. Нито белегът, нито анкилозата можеха да се прикрият лесно.
От Санкрофт научихме, че трите месеца са изтекли и мистър Нюман може да се появи всеки момент. Явно бе, че каквото имаше да се направи, трябваше да се направи веднага. Но какво трябваше да направим? Последното доказателство бе самоличността на Нюман и само аз можех да я установя. Трябваше да успея да присъствам, когато се появи той, защото не бе никак удобно да го следим след това. Докато не се установеше, че е Ганет, никой не можеше да го спре или да му попречи да напусне страната.