Не можа да помръдне. Погледна надолу.
— Тсссс… — изсъска остатъкът от Дорфл, стиснал глезените му.
Кралят се наведе и спокойно отсече с ръба на дланта си темето му. Извади писмената от главата и ги смачка.
Светлината в очите на Дорфл угасна. Ангуа налетя към Керът с такава сила, че почти го повали. Обгърна го здраво с двете си ръце и го задърпа.
— Но това нещо току-що уби Дорфл най-спокойно! — възкликна той.
— Жалко, да — припряно се съгласи Ангуа. — Поне щеше да е жалко, ако Дорфл беше жив, та да го убият. Слушай, все пак те са като… машини. Погледни, ще стигнем до вратата преди…
Керът отново се изтръгна от ръцете й.
— Това е убийство — твърдо заяви той. — А ние сме стражници. Нима само ще… присъстваме?! То уби Дорфл!
— И онзи голем е „то“, и Дорфл също…
— Командир Ваймс каза, че все някой трябва да издигне глас от името на безгласните!
„Но той наистина вярва в това! — потресена осъзна Ангуа. — Ваймс слага думи и в неговата глава!“
— Отвлечи му вниманието! — викна Керът, втурнал се нанякъде.
— Как? Да го поканя да пеем дует ли?
— Измислих нещо!…
— Страхотно! — изръмжа Ангуа.
Ваймс огледа стената над входа на цеха за свещи. Различаваше смътно две маслени лампи, осветили гербов щит.
— Виж го тоя!… Боята още не е изсъхнала, а той вече се фука пред цял свят!
— К’во е туй, сър? — попита Детритус.
— Проклетият му герб!
Тролът се вторачи съсредоточено.
— Тая риба що има огън в устата? — озадачи се след малко.
— Хералдически символ — с горчивина обясни Ваймс. — Изобразява лампа.
— Ъхъ, значи е лампа, направена от риба — дълбокомислено установи Детритус. — Оригинално…
— А бе, поне девизът е на човешки език — снизходително отбеляза сержант Колън. — Вместо ония древни приказки, дето никой не ги разбира. Виж, сержант Детритус, туй се нарича игра на думи. „Изкуството ни донесе свещта.“ Ама може да го разбираш и „Арт ни донесе свещта“. Щото той се казва Артър, нали схвана?
Командирът на Стражата стоеше между двамата сержанти и чувстваше, че в ума му зейва някаква дупка.
— По дяволите! — изръмжа. — Вдън земя да потъне! Ами че той ми го показа! Как ли се е подсмихвал! „Глупавият муден Ваймс никога няма да се досети!“ Познал е!
— Е, не е толкоз хитро измъдрено — успокои го сержант Колън. — Нали първо трябва да знаете, че малкото име на господин Кери е Артър…
— Млъкни, Фред! — озъби се Ваймс.
— Слушам, сър! Млъквам, сър!
— Ама че е наглец… Кой беше тоя?
Някаква фигура изскочи от сградата, озърна се и се шмугна покрай стената.
— Ето ти го и Кери! — изсумтя Командирът на Стражата.
Не си направи труда да кресне „След него!“, а се втурна от място в галоп. Беглецът се мяташе трескаво на зигзаг между заблудените овце и свине, но Ваймс фучеше с бързината на яростта и му оставаха броени метри, когато Кери изведнъж кривна в тясна пресечка.
Ваймс се закова на място, преди да се подаде иззад ъгъла. Бе забелязал арбалета, а дори новаците в Стражата научаваха (ако им стигнеше времето, разбира се…), че е твърде глупаво да хукнеш след човек с арбалет в ръцете, който се е скрил в тъмна улица.
— Кери, познах те! — кресна, без да се показва.
— Въоръжен съм!
— Ама ще успееш да пуснеш само една стрела, преди да те докопаме!
— Ще си призная всичко, ако обещаеш да не ме тормозиш после!
— Опитай с някой друг номер!
Кери заговори по-кротко.
— Те ме накараха да повярвам, че големът ще свърши добре работата. Не знаех, че някой ще пострада толкова зле.
— Разбирам — ухили се зло Ваймс. — Правел си отровни свещи, защото си се надявал да светят по-добре на хората.
— Не се преструвай, че не ме разбра! Уверяваха ме, че всичко ще мине гладко…
— И кои ли са твоите безименни съветници, а?
— Казаха ми, че никой не можел да ни разкрие!
— А стига, бе!
— Чуй ме, моля те! Разправяха ми, че можели… — Гласът затихна и придоби с тона на лукаво увещание, присъщ на тъпанарите, решили да си послужат с хитрост. — Ако ти кажа всичко, ще ме оставиш на мира, нали?
Двамата сержанти също се примъкнаха. Ваймс придърпа Детритус… всъщност придърпа себе си към трола.
— Заобиколи — прошепна му — и се погрижи да не избяга от другия край на уличката.
Детритус кимна.
— Е, какво щеше да ми казваш, господин Кери? — подвикна Ваймс към тъмната пресечка.
— А споразумяхме ли се?
— Хич не си го мисли, господин Кери! Не съм търговец! Сега аз ще ти кажа нещо — предадоха те!
В тишината на уличката се чу нещо като въздишка. Сержант Колън потропваше с крака до Ваймс, за да се стопли.