Отвори очи.
Вълчицата се метна нагоре с могъщ отскок, захапа рамото на джуджето тъкмо когато Веселка се пусна, и успя да извие тялото си така, че двете да паднат зад казана.
Ангуа се затъркаля по пода. Скимтеше. Веселка отскочи към стената.
— Върколак!
Ангуа се гърчеше и драскаше с лапи по муцуната си.
— Но какво му стана? — поуспокои се джуджето. — Май е… пострадал. И къде изчезна Ангуа? Ох!…
Ваймс погледна разкъсаната й кожена куртка.
— Носиш ризница под дрехите? — смънка слисан.
— Ами… Това ми е сребърната ризница… Но тя знаеше. Казах й…
Той сграбчи нашийника на Ангуа. Тя се опита да го ухапе, срещна погледа му и извърна глава.
— Зъбите й само се плъзнаха по среброто… — омърлушено прошепна Веселка.
Ангуа се изправи на крака, втренчи се сърдито в тях и се мушна зад купчина сандъци. Чуваха скимтенето й, което полека се превърна в глас.
— Коварни хитри джуджета, проклети сребърни ризници…
— Стражник, добре ли си? — строго попита Ваймс.
— Що за глупост — сребърно бельо?!… Моля ви, подайте ми дрехите…
Той събра униформата й, стисна клепачи, за да не я притеснява, и подаде всичко зад сандъците.
— Никой не ми каза, че тя е вър… — жалваше се джуджето.
— Ефрейтор — помъчи се да бъде търпелив Командирът на Стражата, — погледни иначе на положението. Ако тя не беше върколак, ти щеше да се превърнеш в най-голямата декоративна свещ на света.
Ангуа се показа, разтривайки устните си. Кожата около тях беше болнаво розова.
— Изгори ли се? — плахо попита Веселка.
— Ще ми мине — сопна се Ангуа.
— Но ти дори не ми намекна, че си върколак!
— И как точно очакваше да ти го съобщя?
— Дами — намеси се Ваймс, — ако свършихте с дрязгите, искам туй свърталище да бъде претърсено. Разбрахме ли се?
— Имам един мехлем… — унило предложи Веселка.
— Благодаря.
Намериха чувалче с арсеник в един килер. И няколко сандъка от специалните свещи. И множество мъртви плъхове.
Тролът Вулканчо само открехна вратата на грънчарската си работилница, но някой незабавно я доотвори така, че почти я изкърти от пантите.
— Туй пък к’во е? — развика се той, когато Керът и Детритус влязоха, понесли туловището на Дорфл. — Не може ей тъй да нахълтвате…
— Ние не само нахълтваме, ами оставаме — обяви Детритус.
— Ама че нахалство! — разфуча се Вулканчо. — Нямате право да се държите тъй. Влизате без причина…
Сержантът пусна голема и се обърна да хване Вулканчо за гърлото.
— Виждаш ли ги ония статуи на Монолит ей там, а? Виждаш ли ги? — затътна зловещо и завъртя лицето на Вулканчо към обредните статуи на тролското божество. — Искаш ли ей сегичка да счупя някоя, та да проверим к’во има вътре? Току-виж, намеря причина да вляза тука, щом толкоз се перчиш…
Очичките на Вулканчо шареха неспокойно. Не го биваше много в мисленето, но не се иска ум, за да познаеш кога някой е освирепял.
— Не се пали, де, аз винаги помагам на Стражата… — промърмори примирено. — К’во требе да правя?
Керът нагласяше натрошения голем върху една работна маса.
— Ето, започвай. Направи го отново. И използвай каквото е останало от старата му глина до последната трошица, разбра ли?
— Ама как може още да работи, щом е изключен, понеже му е куха главата? — чудеше се Детритус, който не схващаше докрай смисъла на спасителната акция.
— Той каза, че глината помни!
Сержантът вдигна рамене.
— И му сложи език! — сети се Керът. Вулканчо се стъписа.
— А, туй вече няма да стане. Всички знаят, че е светотатство големите да приказват.
— Я глей ти… — наежи се Детритус, пристъпи към статуите и заговори нехайно: — Ау, как тъй стана, че се спънах… Ох, ще се хвана за таз статуйка да не падна… Що й се счупи ръчичката, леле, голям срам… И к’во виждат очите ми, значи?
На пода се разсипа някакъв бял прах…Сержантът си облиза показалеца, потопи го в бялото вещество и близна мъничко.
— Главотръс! — избуча яростно, настъпвайки към разтреперания Вулканчо. — И ще ми дрънкаш врели-некипели за светотатство, утаечен копролит такъв! Почвай да вършиш к’вото ти рече капитан Керът, че иначе ще те изнесат оттука в чувал.
— Туй си е полицейско насилие… — изломоти Вулканчо.
— Не, туй са само полицейски крясъци! — изрева сержантът в лицето му. — Ама ако предпочиташ, ще минем и към насилието!
Вулканчо се обърна за помощ към Керът.
— Не е редно, той носи значка, пък нарочно ме плаши. Няма право.
Капитанът закима, но в очите му се появи блясък, който Вулканчо не забеляза.
— Точно така. Сержант Детритус!