— Да,сър.
— Защо?
— Нямах подръка кинжал, сър.
Ветинари се извърна за миг.
— Съветът на църквите, храмовете, свещените горички и големите зловещи скали настоява… за много неща, сред които се споменава и церемония с диви коне. Но първото им искане е да те уволня позорно.
— Нима, сър?
— Всъщност вече се събраха седемнадесет настоятелни послания, според които съм длъжен да ти отнема значката. Някои искат да приложа към нея и части от тялото ти. Защо беше нужно да подлудяваш всекиго?
— Изглежда е дарба, сър.
— Но какво се надяваше да постигнеш?
— Е, щом стигнахме до този въпрос, сър… Ние открихме кой е убил отец Тубелчек и господин Хопкинсън, както и кой се опитваше да ви отрови, сър. Не се справихме чак толкова зле.
Ветинари отново порови в книжата.
— Собственици на манифактури, убийци, жреци, касапи… Да, определено предизвикваш разпенване по устите на повечето влиятелни особи в града. — Патрицият въздъхна. — Не си ми оставил никакъв избор. От тази седмица ти повишавам заплатата.
Ваймс примига.
— Сър?
— Няма да прекаляваме. С десет долара месечно. Предполагам, че твоите служители пак имат нужда от нова мишена за стрелички в Участъка, нали? Обикновено е така, доколкото си спомням.
— Детритус е виновен — промълви стъписаният Ваймс, без да се замисли. — Цепи мишените на трески.
— Ах, да, бях забравил… Като споменахме цепенето, може би твоят полицейски гений ще ми помогне да си изясня една смущаваща дреболия, която установихме тази сутрин.
Патрицият стана, излезе и тръгна към стълбата.
— Какво се е случило, сър? — попита на слизане Ваймс.
— Ще го видиш в Залата на плъховете. — Ветинари отвори двойната врата. — Ето, полюбувай се.
Ваймс надникна. Залата беше безлюдна. Махагоновата маса беше гола, но от нея стърчеше брадва. Острието се бе забило толкова дълбоко в дървото, че бе разцепило масата почти от край до край. Някой бе стоварил брадвата с все сила и бе излязъл, оставяйки дръжката да стърчи към тавана.
— Брадва — установи Командирът на Стражата.
— Изумително — промърмори Патрицият, — а я погледна само за миг. И защо е там?
— Трудно ми е да се досетя веднага, сър.
— Сър Самюъл, ако може да се вярва на слугите, влязъл си в двореца около шест часа сутринта…
— Да, сър. За да проверя дали злодеят е затворен на сигурно място, сър. И да се уверя, че всичко останало е наред.
— Не си ли влизал в тази зала?
Погледът на Ваймс не се отделяше от въображаемия хоризонт.
— Какво бих правил тук, сър?
Патрицият почука с нокът дръжката на брадвата и тя затрептя леко.
— Малко по-късно неколцина членове на градския съвет се срещнали тук. Е, поне влезли. Но излезли много припряно. И изглеждали твърде обезпокоени.
— Може да го е сторил някой от тях, сър.
— Разбира се, не е изключено. — Лорд Ветинари помисли. — Предполагам, че няма да откриеш някоя от прочутите си улики по този предмет?
— Едва ли, сър. Сигурно целият е в отпечатъци от пръсти.
— Не мислиш ли, че би било ужасно, ако хората изведнъж решат да вземат законността в свои ръце?
— Няма такава опасност, сър, защото аз я стискам много здраво.
Лорд Ветинари пак чукна по дръжката.
— Сър Самюъл, а чувал ли си фразата „Куис кустодиет ипсос кустодес“?
Керът бе споменавал неведнъж тези древни слова, но Командирът на Стражата не беше в настроение да си признава каквото и да било.
— Не си спомням, сър.
— Означава „Кой варди вардияните“, сър Самюъл.
— Аха.
— Е, какво би казал по въпроса?
— Сър?
— Кой е страж на Стражата, питам се…
— О, отговорът е лесен, сър. Дебнем се помежду си.
— Наистина ли? Колко любопитно…
Лорд Ветинари излезе в голямата приемна зала и Ваймс го последва.
— Все пак — промълви замислено Патрицият — за да възстановим спокойствието, големът трябва да бъде унищожен.
— Не, сър.
— Принуждаваш ме да повторя думите си.
— Не, сър.
— Командир Ваймс, абсолютно убеден съм, че току-що ти заповядах нещо. Не се съмнявам, че усетих как устните ми се размърдаха.
— Не, сър. Той е жив, сър.
— Ваймс, той е само нещо, направено от глина.
— Както всички нас, сър, ако се вярва на брошурките, които стражник Визит раздава неуморно. Все едно. Той мисли, че е жив, и на мен туй ми стига.
Патрицият махна към стълбата, водеща към кабинета му, винаги пълен с хартии.
— Трябва обаче да изтъкна, че получих цели девет официални послания от религиозни водачи, в които големът е заклеймен като осквернение на вярата.
— Да, сър. Обмислих много подробно гледната им точка, сър, и стигнах до следния извод: да си я заврат отзад, сър.