— Значи документите ще почакат.
— Тъй вярно, сър.
Колън се настани зад бюрото си. Реши, че това е мястото, което най-много му допада в целия свят. Може би защото тук нямаше особена опасност да се сблъска отново с природата. Сутринта успя да проведе един от редките семейни разговори с госпожа Колън. Обясни й, че вече изобщо не го блазни мисълта да е по-близо до земята, защото се запозна твърде непосредствено със селските прелести. Те воняха и жвакаха.
— Аз ще ходя да си върша работата — рапортува Ноби. — Капитан Керът иска да предотвратявам престъпленията по Улицата на прасковения сладкиш.
— И как ще го правиш? — събуди се любопитството на сержанта.
— Ами той ми заповяда да не си вадя ръцете от джобовете.
— Ноби, таквоз… — нерешително подхвана Колън. — К’во чувам — май не си бил лорд?
— Изритаха ме от съсловието на тузарите — вдигна рамене ефрейтор Нобс. — Доста ми олекна, да ти кажа. Плюскането им не го бива, а пиенето си е чиста пикня.
— Значи си извадил късмет — усмихна се Колън. — И няма да си раздаваш дрехите на разни градинари и такива ми ти работи.
— Ъхъ. Да си бях затраял за оня дяволски пръстен…
— Вярно, нямаше да се забъркаш в тая каша.
Ноби плю на значката си и старателно я излъска с ръкава.
„Добре, че си затварях устата за тиарата, короната и трите златни диадеми…“
— Къде Отиваме? — попита Дорфл, когато стъпиха на Бронзовия мост.
— Реших да те въведа полека в службата, затуй първо ще постоиш на пост в двореца — обясни Командирът на Стражата.
— Разбирам. Там Е На Пост И Новият Ми Приятел Стражник Визит.
— Чудесно.
— Искам Да Ви Задам Един Въпрос — изрече големът.
— Питай.
— Счупих Колелото, Но Онези Двама Големи Го Поправиха. Пуснах Животните, А Те Само Се Въртяха Глупаво На Едно Място. Някои Дори Се Върнаха В Кланиците. Защо Е Така?
— Честито ти близко познанство със света, стражник Дорфл.
— Страшно Ли Е Да Си Свободен?
— Ти го казваш.
— Значи Когато Смъкнеш Веригите От Хората, Те Веднага Си Изковават Нови?
— Да, туй май е едно от основните човешки занимания.
Дорфл бучеше тихичко, докато размишляваше.
— Да — отсъди след малко. — Разбирам Защо Е Така. Свободата Е Като Да Ти Отворят Главата.
— Ти най-добре знаеш, стражник.
— Ще Ми Плащате Двойна Надница — заяви големът.
— Тъй ли? — изви вежди Ваймс.
— Да. Аз Не Спя. Мога Да Работя Непрекъснато. Аз Съм Изгодна Сделка. И Не Искам Извънреден Отпуск За Погребенията На Бабите Си.
„Наистина се учи бързо…“
— Но нали имаш свещени дни, когато не работиш?
— Или Всички Дни Са Свещени, Или Нито Един. Още Не Съм Решил.
— Брей… Дорфл, а за какво са ти пари?
— Ще Ги Спестявам И Ще Откупя Голема Клуц, Който Работи В Цеха За Туршии. Ще Го Освободя. После Двамата Заедно Ще Спестяваме За Голема Бобкис, Който Е При Въглищаря. Тримата Ще Откупим Голема Шмата, Който…
— Някои биха предпочели да освободят другарите си със сила и кървава революция — прекъсна го Ваймс. — Не ме разбирай накриво, изобщо не те подтиквам да поемеш по тоя път.
— Не Бих Го Сторил. Това Ще Е Като Кражба. Нас Ни Продават И Купуват. Затова Ще Откупуваме Свободата си. С Труд. Няма Кой Да Направи Това Вместо Нас. Ще Го Постигнем Сами.
Ваймс се ухили безмълвно. Вероятно никоя друга разумна раса не би поискала разписка за свободата си. Някои неща просто не се променят.
— Я виж, ония хора там май искат да си побъбрят с нас…
По моста ги доближаваше плътна маса от сиви, черни и оранжеви раса. Тълпата се състоеше от жреци, свещеници и монаси. Изглеждаха разгневени.
Начело вървеше Хюнон, Върховен жрец на Слепия Йо и говорител по религиозните въпроси, доколкото някой можеше да изразява несъвместимите интереси на всички изповедания в Анкх-Морпорк. Той забеляза Ваймс и забърза към него, вдигнал показалец към небето.
— Виж какво, Ваймс… — Млъкна и се вторачи сърдито в Дорфл. — Това ли е създанието?
— Да, пред вас е големът Дорфл — малко по-натъртено отвърна Командирът на Стражата. — Стражник Дорфл, запознай се с негово преосвещенство.
Големът почтително вдигна ръка към шлема си.
— С Какво Можем Да Ви Бъдем Полезни?
— А, този път прекали, Ваймс! — разпени се Хюнон, без да слуша Дорфл. — Надарил си това нещо с реч, а то дори не е живо!
— Искаме го стрит на прах!
— Светотатство!
— Хората няма да търпят това!
Хюнон се озърна към останалите свещенослужители.
— Аз говоря в момента. — Пак се взря възмутено във Ваймс. — Това е оскверняване и идолопоклонство…
— Аз не му се покланям — вдигна рамене Командирът на Стражата, който вече се забавляваше добре. — Наех го на работа. А пък за оскверняването не знам… Способен съм само на сквернословие, ако искате да чуете…