Ваймс пак се загледа в покойния отец Тубелчек. Не можеше да повярва, че толкова кръв е изтекла от хилавото тяло с ръце като съчки. Жрецът едва ли би могъл да се съпротивява на когото и да било.
Набожен старец, който е обитавал тези две схлупени стаички и явно почти не е излизал от тях, съдейки по миризмите. Кого и с какво би застрашил?…
Редови стражник Визит подаде глава през вратата.
— Сър, долу дойде едно джудже без вежди и с опърлена брада. Вие сте го повикал. А няколко граждани твърдят, че отец Тубелчек е бил техният свещеник, и искат да го погребат достойно.
— А, значи Дребнодупе дойде. Кажи му да се качи. Другите ще трябва да почакат.
Джуджето изтрополи по стълбите, огледа сценката и успя да скочи навреме към прозореца, за да повърне в реката.
— По-добре ли си? — попита Ваймс след малко.
— Ъ-ъ, да. Надявам се.
— Тогава те оставям ти да се оправяш тук.
— Ъ-ъ… а какво по-точно искате да направя? — сепна се Дребнодупе, но Командирът на Стражата вече слизаше по стълбата.
Ангуа изръмжа — знак, че Керът може да отвори очи.
Веднъж Колън бе преценил, че момчето има нужда от малко добри съвети, и обясни на Керът за дребните чудатости на жените. Някои не обичали да се показват пред хората без грим, други пък винаги си купували по-малки куфари от мъжете, макар да тъпчели в тях доста повече дрехи. Ангуа пък не искаше да я виждат в преход от човешката към вълчата форма или обратно. Оправдаваше се пред него, че е само приумица, но не допускаше да я гледа в множеството й междинни образи, защото подозираше, че след това не би я погледнал повече.
А през очите на върколака светът беше различен.
Например беше оцветен само в черно и бяло. Поне нищожната му част, която като човек тя наричаше „видима“, беше едноцветна. Но кого ли интересуваше, че зрението е натикано на задната седалка, щом обонянието сядаше зад кормилото и подкарваше със смях и неприлични жестове към останалите сетива? В човешкия си облик Ангуа винаги помнеше миризмата с помощта на цветове и звуци. Кръвта беше наситено кафява и дълбоко басова, коравият хляб — изненадващо звънлив и яркосин, а хората — истински калейдоскопични четириизмерни симфонии. Защото обонянието проникваше и в пространството, и във времето. Ако някой постои на едно място само минута, за носа той ще е там дори след час и миризмата едва ще е започнала да се разсейва.
Тя сниши муцуна към пода и защъка в проходите между витрините на музея. После излезе да обикаля насам-натам отвън.
След пет минути се върна при Керът и пак му даде знака.
Когато той отвори очи, Ангуа навличаше ризата си през глава. В някои неща човешките ръце си бяха неоценимо предимство.
— Мислех, че ще тръгнеш по нечия следа… — учуди се Керът.
— Чия? — изненада се и тя.
— Моля?!
— Надуших него, теб и хляба. Това е.
— И нищо друго?!
— Пръст. Прах. Обичайното. Е, да, имаше и стари следи. Например научих, че ти си идвал тук преди седмица. Има всякакви миризми. На мас, месо, незнайно защо и на борова смола. Разни стари храни… Но мога да се закълна, че от вчера тук не е припарвала друга жива твар освен него и нас двамата.
— Но нали си ми казвала, че всеки оставя следа…
— Така си е.
Керът се взря в покойния уредник на музея. Както и да извърташе, както и да умуваше, не би могъл да стигне до заключението, че господин Хопкинсън е извършил самоубийство. Поне не и с бойна франзела.
— Вампири? — предположи той. — Някои от тях могат да летят…
Ангуа въздъхна.
— Керът, щях да знам, ако тук е влизал вампир през последния месец. — Има почти половин долар на дребно в чекмеджето — промърмори Керът. — Пък и някой крадец би дошъл само заради Бойната франзела, нали? Тя е безценно културно наследство.
— Нещастникът има ли близки?
— Май има сестра, още по-възрастна от него. Отбивах се при него веднъж месечно да си побъбрим. Знаеш ли, той дори ми позволяваше да пипам експонатите!
— Трябва да е било адски забавно — изтърси Ангуа и едва не си прехапа езика.
— Беше много… приятно, да — сериозно потвърди Керът. — Напомняше ми за дома.
Тя леко завъртя глава и влезе в стаичката зад малката зала. Приличаше на килерите на всички музеи. Беше претъпкана с боклуци и предмети, за които няма място във витрините, както и с изделия, чиято автентичност е, меко казано, съмнителна — например монети с надпис „52 г. пр. Хр.“. Имаше работни маси с късчета джуджешки хляб по тях, множество чукове за месене на тесто с всякакви размери и какви ли не хартии. Една пещ заемаше почти цялото останало пространство.