— А… фатално ли?
В тишината би се чуло и падането на карфица.
— Още не — осведоми го Ваймс.
Събралите се в залата сякаш по беззвучна заповед се обърнаха, съсредоточавайки вниманието си върху доктор Дауни, който в момента оглавяваше Гилдията на убийците.
— Не съм осведомен за никакво споразумение — изрече Дауни, — чийто обект е лорд Ветинари. Освен това съм убеден, че на всички ви е известна цената, която определихме за услуга, свързана с Патриция — един милион долара.
— Хм, кой ли разполага с толкова пари? — промърмори Командирът на Стражата.
— Ами… например вие, сър Самюъл — напомни Дауни и в залата прозвуча нервен смях.
— Да оставим това — махна с ръка Богис. — Искаме да видим лорд Ветинари.
— Не може.
— Не може ли? И защо, ако смея да попитам?
— По нареждане на лекаря.
— Нима? А кой е лекарят?
Зад Ваймс сержант Колън стисна клепачи.
— Доктор Джеймс Фолсън — официално съобщи Командирът на Стражата.
Минаха няколко секунди, докато някой се усети.
— Какво?! Ама вие да не говорите за… Джими Поничката? Той лекува коне.
— Известно ми е — потвърди Ваймс.
— Но защо точно той?!
— Защото повечето му пациенти оживяват. — Ваймс вдигна ръка, за да възпре шумните възражения. — Господа, принуден съм да ви напусна. Някъде се е притаил отровител. Бих искал да го намеря, преди да се е превърнал в убиец.
Тръгна обратно нагоре по стълбата. Преструваше се, че не чува виковете зад гърба си.
— Сър, сигурен ли сте за Поничката? — задъхано избълва настигналият го Колън.
— А ти имаш ли му доверие?
— На Джими? Как пък не!
— Правилно. Той не заслужава доверие и ние няма да му се доверяваме. Значи всичко е наред. Само че съм го виждал да вдига на крака кон, който всички останали бяха готови да пратят в кланицата. Фред, конските доктори са дльжни да си лекуват пациентите, иначе им е спукана работата.
Вярно си беше. Когато лекарят, занимаващ се с хора, след множество пускания на кръв и налагания с пиявици открие, че пациентът му се е споминал от досада, може да се измъкне лесно: „Ех, жалко, но такава е волята на боговете. Дължите ми тридесет долара.“ И го оставят да си отиде невредим. Така е, защото от една по-строга гледна точка хората не струват нищо. Затова пък добрият състезателен кон може да струва и двайсетина хиляди анкх-морпоркски долара. Ветеринар, който допусне расовото животно да се пренесе прекалено скоро на великата небесна ливада, би могъл да чуе откъм някоя тъмна пресечка: „Господин Хризопраз много се разстрои…“ И изведнъж ще открие, че остатъкът от живота му се е съкратил значително, затова пък е изпълнен с неприятни емоции.
— Май никой не знае къде са капитан Керът и Ангуа — вметна Колън. — В почивка са. Не успяхме да открием и Ноби.
— Поне едно дребно облекчение… — изсумтя Командирът на Стражата.
— Зън, зън, зън-зън! — обади се глас от джоба му.
Извади малкия персонален организатор и отвори капака.
— Какво има?
— Ъ-ъ… Дванадесет часът е — осведоми го духчето. — Имате обяд с лейди Сибил. — То огледа по-внимателно лицата на двамата мъже. — Нещо лошо ли казах?
Веселко Дребнодупе си избърса челото.
— Командир Ваймс е прав. Не е изключено да е използван арсеник. Признаците са налице. Вижте цвета на лицето му.
— Гнусно вещество — поклати глава Джими Поничката. — Да не е хапвал от постелката?
— Доколкото виждам, всички чаршафи са здрави, значи отговорът е не.
— А как пикае?
— Хм… Предполагам, че по нормалния начин.
Поничката си засмука зъбите. Бяха изумителни — с цвят на неизмито чайниче за запарка.
— Я го разходете малко на хлабав повод — заръча след кратък размисъл. Патрицият отвори очи.
— Вие лекар ли сте все пак?
Джими го погледна смутено. Не беше свикнал с говорещи пациенти.
— Ами да… имам богата практика.
— Аз пък имам бедни запаси от търпение — натърти Патрицият, опита се да стане, но пак падна по гръб на леглото.
— Ще му забъркам отвара — рече Поничката, примъквайки се към вратата. — Стиснете му ноздрите и я изливайте в гърлото му два пъти дневно. И никакъв овес, чухте ли?
Излезе припряно и остави Веселко насаме с Патриция.
Ефрейтор Дребнодупе огледа стаята. Ваймс не даде почти никакви нареждания, само каза: „Сигурен съм, че не са опитвачите на храната. Как да знаят предварително дали не би ги накарал да излапат цялата порция? Въпреки това ще накарам Детритус да си побъбри с тях. Ти разбери как е станало, ясно? Остави на мен да търся кой го е сторил.“
Ако не е погълнал отровата с храната или питието, какво остава? Да я изсипеш върху листче и да накараш жертвата да я вдиша… Да я сипеш в ухото, когато спи. Или пък с докосване… Може би стреличка… Или ужилване на насекомо…