Патрицият се размърда и се вторачи във Веселко с воднистите си зачервени очи.
— Кажете ми, младежо — вие полицай ли сте?
— Ъ-ъ… Съвсем отскоро, сър.
— Както виждам, вие сте от джуджешката народност.
Веселко не си направи труда да отговори.
— Арсеникът е много популярна отрова — продължи лорд Ветинари. — Използва се за какво ли не и се намира лесно. Стритите диаманти са били на мода столетия наред, макар че нищо лошо не причиняват. Също и гигантските паяци, незнайно защо. Живакът е за търпеливите, „аква фортис“ — за лишените от това достойнство. Отровата от испанска муха също се радва на немалко привърженици. Може да се постигне много с извлеци от различни животни. Но накрая винаги се връщаме към арсеника като при стар приятел… — Гласът на Патриция звучеше унесено. — Не е ли така, Ветинари? О, да, сър. Правилно. Но къде ще поставим отровата, щом знаем, че всички ще я търсят? Където най-малко биха очаквали, сър. Грешка. Ще я сложим там, където изобщо не очакват да я намерят…
Гласът стихна до неразличимо мънкане.
„Чаршафите — умуваше Веселко. — Или дори дрехите. Бавно се просмуква в кожата…“
Заблъска с юмрук по вратата. Един от застаналите на пост отвори.
— Донесете друго легло! — заповяда джуджето.
— К’во?
— Друго легло! Намерете отнякъде! Искам и нови чаршафи.
Внезапно погледна в краката си. Килимът не заемаше голяма част от пода. В спалнята обаче хората често ходят боси…
— Разкарайте този килим и донесете друг.
Какво друго оставаше?… Освен да съдерат тапетите от стените…
Сам Ваймс зяпаше през прозореца.
Ветинари не се вманиачаваше на тема телохранители. Бе използвал… да де, използваше опитвачи на храната, но същото правеха още мнозина. Патрицият обаче имаше собствен, и то доста особен принос към този обичай. Опитвачите получаваха добра заплата и бяха на почит и уважение… освен това по една случайност всички се падаха синове на главния готвач. Но основното предимство на Ветинари беше, че е по-полезен жив, отколкото мъртъв — от гледните точки на всички. Могъщите гилдии никак не го обичаха, но повече им харесваше той да е на власт, а не някой от друга гилдия да се настани в Продълговатия кабинет. В края на краищата Патрицият беше въплъщение на устойчивостта, макар клинична и студена като скалпел. Гениалният ум му бе подсказал прозрението, че хората държат на устойчивостта повече от всичко останало.
В същата стая, застанал пред същия прозорец, той бе казал веднъж на Ваймс: „Те си въобразяват, че искат добро управление и справедливост за всички, но за какво всъщност копнеят дълбоко в душите си? Само за едно — животът да си тече нормално и утрешният ден да е досущ като днешния.“
Командирът на Стражата обърна гръб на прозореца.
— Фред, какъв е следващият ни ход?
— Де да знам, сър.
Ваймс се тръшна в креслото на Ветинари.
— Помниш ли предишния Патриций?
— Стария лорд Щракникуфар ли? И него помня, и по-предишния — лорд Макара. Смахнати, та чак превъртели. Тоя поне не се кискаше и не носеше рокли.
„Говори за него в минало време. Хората вече се настройват…“
— Фред, долу май стана много тихо.
— Сър, когато кроят заговори, хората не вдигат шум.
— Но Ветинари не е мъртъв.
— Тъй вярно, сър. Само дето не държи юздите, нали?
Ваймс вдигна рамене.
— Ако схващам правилно, никой не държи юздите засега.
— Може и тъй да е, сър. Ама човек не знае какво ще му донесе съдбата.
Колън се бе вдървил в стойка „мирно“, гледаше строго в празното пространство и бе настроил старателно гласа си да не издава никакви чувства.
Командирът на Стражата веднага позна номера. Той също го прилагаше при нужда.
— Фред, за какво намекваш?
— За нищо, сър. Тъй говорят, сър.
Ваймс се облегна изнемощял.
„Тази сутрин уж знаех какво ще ми поднесе денят. Трябваше да се занимавам с проклетия герб. После идваше обичайната среща с Ветинари. Следобед щях да чета доклади, може би щях да намина да видя докъде са стигнали с новия участък на Улицата на чревцата. Накрая вероятно щях да си легна по-рано. А ето че Фред ми пуска фитили за… за какво всъщност?“
— Виж какво, и да имаме нов управник, няма да съм аз.
— А кой ще е, сър? — със същия бавен и сдържан глас попита Колън.
— Че да не го назначавам аз? Може да е…
Пропастта зейна пред него и той почувства как засмуква мислите му.
— Фред, всички тия усукани приказки са заради капитан Керът, нали? — Не отричам, сър. Нали никоя от гилдиите няма да търпи тип от друга гилдия да яхне града, пък всички харесват капитан Керът и… е, сещате се — носи се слух, че бил наследник на трона.