Ноби се затътри замаяно по уличката.
— Дори ходи напето, нали?
— Е, да, почти няма съмнение, че стъпва на пети…
— Отвратително е да бъде най-презрян ефрейтор при такъв благороден произход…
Тролът Вулканчо отстъпваше заднешком, докато не се опря в грънчарското си колело.
— Нивгаш не съм правил таквоз нещо — заяви той убедено.
— Какво не си правил? — уточни Ангуа.
Тролът се поколеба.
Вулканчо беше огромен и… ами, скалист. Мъкнеше се по улиците на Анкх-Морпорк като малък айсберг и също като айсберг имаше скрити страни в живота си. Беше известен на мнозина като доставчик на… разни стоки. Почти всякакви. Не се гнусеше и от препродажба на предмети, които са сменили собственика си с излишна внезапност. Вулканчо никога не задаваше непредпазливи въпроси, защото не умееше да ги измисля.
— Ами нищо не съм направил — измъдри накрая. Отдавна се бе убедил, че всеобхватното отрицание е по-безопасно от рискованите уточнения.
— Радвам се да го чуя — изсумтя Ангуа. — А сега… я ми кажи — откъде вземаш глината?
Лицето на трола се сгърчи от усилие да предвиди в каква клопка ще го напъха подобен въпрос.
— Имам си фрактури… не, бе, фактури. Всичко съм си платил както си му е редът.
Ангуа кимна. Допускаше, че е вярно. Външността на Вулканчо подлъгваше, че той няма как да преброи до десет, без да откъсне нечия ръка, за да си послужи с допълнителните пръсти, пък и се знаеше, че има своето местенце в сложната криминална йерархия на града. Но си плащаше сметките. Ако искаш да имаш успех сред престъпниците, задължително е да се прочуеш с почтеността си към тях. Тя му показа образеца.
— Виждал ли си такава и преди?
— Хъ, глина. — Вулканчо се поотпусна. — Все нея гледам по цял ден. Да не искаш да й слагам серийни номера? Глина и толкоз. Отзад имам цели купчини. От нея се правят грънци, тухли и разни други неща. В тоя град е фрашкано с грънчари и всичките работят с глина. Ти що разпитваш за глината?
— Не можеш ли да познаеш откъде е взета?
Тролът взе парченцето, помириса го и го разтърка с пръсти.
— На туй му викаме хлабава глина — обясни дружелюбно, защото разговорът се отклоняваше от по-тревожните теми. — Боклучава, де. С нея се занимават ония дамички с грамадните обеци, дето майсторят кафеници, к’вито и с две ръце не мож ги вдигна. С доста шамот е смесена. Туй ще рече парчетийки от стари препечени грънци, ама много ситно натрошени. Тъй става по-яка. — Пак огледа парченцето. — Позагрели са го, само че не е добре изпечено.
— Нима не можеш да познаеш откъде е взета глината?
— Госпожичке, откъдето се взема глината — от земята.
Вулканчо си отдъхна — явно нямаше да задълбават в деликатни въпроси като скорошната пратка кухи статуи и съдържанието й. Както често се случва в такива положения, той реши да помогне, колкото му е по силите.
— Елате да хвърлите един поглед, значи.
Закрачи тежко пред тях. Двете дами от Стражата го последваха през работилницата, наблюдавани от две дузини недоверчиви тролове. Никой не се стреми към близко общуване с полицаи, особено ако причината да работи при Вулканчо е възможността да кротува на тихо местенце и да не се набива на очи поне няколко седмици. Мнозина идваха в Анкх-Морпорк, защото е градът на неограничените възможности, включително възможността да не ги обесят, заколят или надробят на парченца заради престъпленията, останали зад гърбовете им нейде из планините.
— Не се зазяпвай! — тихо настоя Ангуа.
— Защо? — озадачи се Веселка.
— Защото тук сме само двете, а те са поне двайсетина. И всичките ни дрехи са скроени за нормален брой ръце и крака.
Вулканчо ги изведе в задния двор на работилницата. Имаше множество наредени грънци в сандъци. Сушаха се сурови тухли в дълги редове. А под грубовато скован навес стърчаха няколко огромни купчини глина.
— Ей я на — услужливо посочи тролът. — Глина, значи.
— Наричате ли я с някаква по-особена дума, когато е струпана така? — стеснително попита Веселка и мушна с пръст глината.
— Ъхъ — потвърди Вулканчо. — На туй му викаме купчина.
Ангуа поклати глава унило. Дотук с надеждата за улики. Глината си беше глина и нищо повече. Бе се надявала да има най-различни видове.
И тогава Вулканчо даде своя неволен принос в разследването.
— Ще имате ли нещо напреки да си ходите през тая врата, моля? — смотолеви той. — Мойте бачкатори настръхват, кат ви зърнат, и требе да бракувам грънците после.
Посочи им голямата двойна врата, през която можеха да минават и каруци. Бръкна в единия джоб на престилката си и извади голяма връзка ключове.