Ангуа избра масичка в едно сепаре. Другите клиенти загубиха интерес към тях и пак се разприказваха помежду си.
— Но що за място е това?! — прошепна Веселка.
— Ами тук… на някои не им се налага да се преструват — проточи Ангуа. — На онези, които… трябва да внимават повечко как се държат. Сещаш ли се?
— Не.
Ангуа въздъхна.
— Вампири, зомбита, караконджоли, трупояди и какви ли още не. Неумре… Тоест различно живите — поправи се тя. — Всички те трябва да бъдат много предпазливи, да не плашат обикновените хора, да се вписват в средата. Така е в града. Намери си мястото, уреди си работа, не притеснявай никого и е доста вероятно пред вратата ти да не се появи тълпа с вили, колове и факли. Но понякога е приятно да попаднеш там, където останалите те познават какъвто си наистина.
Очите на Дребнодупе свикваха с мъждивата светлина и започваше да различава твърде особени форми по скамейките и столовете. Някои бяха забележимо по-едри от хората, у други изпъкваха острите уши и удължените муцуни.
— Ами онова момиче? — посочи смутено. — Тя изглежда… нормална.
— Това е Вайълит. Тя е фея на зъбчетата. До нея седи караконджолът Шлепел.
— Ъ-ъ… тук има ли върколаци?
— Един-двама.
— Мразя върколаците!
— Тъй ли?
Най-странната посетителка на заведението седеше сам-самичка до кръгла масичка. Наглед беше престаряла дама с шал и сламена шапка, украсена с изкуствени цветя. Зяпаше право пред себе си безцелно и добродушно. В тази обстановка плашеше много повече от всички наоколо.
— Тя пък коя е? — изсъска Веселка.
— Това е госпожа Гамидж.
— И с какво се занимава?
— С какво ли… Почти всеки ден се отбива да пийне нещо, търси си компания. Понякога ние… тоест те пеят с нея. Стари песни, каквито само тя си спомня. На практика е сляпа. Ако питаш дали е от неумрелите… Не. Не е вампир, върколак, зомби или караконджол. Просто една много възрастна дама.
Грамадно, космато и тромаво същество поспря до масичката на старицата и постави чаша пред нея.
— Портвайн с лимон. Да ви е сладко, госпожо Гамидж.
— Наздраве, Чарли! — дрезгаво се засмя тя. — Как е напоследък занаятът на водопроводчиците?
— Върви по мед и масло, мила — отвърна караконджолът и изчезна в мрака.
— Ама той водопроводчик ли е?! — ахна Веселка.
— Не, разбира се. Не знам кой е бил Чарли. Може да е умрял преди години. Тя обаче бърка караконджола с него, а кой ще седне да я разубеждава?
— Значи тя не знае, че тук…
— Виж какво, идвала е в заведението още когато се е наричало „Короната и топорът“. Никой не иска да й разваля удоволствието. Всички обичат госпожа Гамидж. И я… закрилят. Помагат й в някои дреболии.
— Например?
— Е, както чух, някой нахълтал преди месец в къщурката й и откраднал разни вехтории…
— Не ми прилича на помощ.
— …но вещите били върнати още на другия ден, затова пък двама крадци били намерени насред Сенките без нито капчица кръв в телата си. — Ангуа се усмихна малко озъбено. — Знаеш ли, всякакви гадости се разправят за неумрелите, но никога няма да чуеш за услугите, които правят на обществото.
Пред тях изникна барманът Игор. Оказа се, че има горе-долу човешка външност, макар че космите по ръцете му растяха нагъсто чак до пръстите, а веждите на челото му не бяха разделени. Той хвърли две подложки на масата и тръсна чашите върху тях.
— Може би вече ти се иска да си в бар за джуджета? — подметна Ангуа на Веселка и скришом огледа обратната страна на подложката си.
Дребнодупе пак се заозърта. Ако се намираше в бар за джуджета, подът вече щеше да е лепкав от похабена бира, из въздуха щяха да прехвърчат лиснати пенливи струи, а всички щяха да се надпяват. Вероятно щяха да изпълнят последния джуджешки хит „Злато, злато, злато“ или някоя от любимите си древни балади, например „Злато, злато, злато“. Само няколко минути по-късно щеше да литне със свистене първата брадва.
— Не, тук не може да стане толкова зле… — промърмори тя.
— Допий си сока — подкани я Ангуа. — Трябва да проверим… нещо.
Грамадна космата лапа сграбчи китката й. Ангуа вдигна поглед към страшната муцуна, която май се състоеше само от очи, уста и козина.
— Здравей, Шлицен — поздрави тя невъзмутимо.
— Ей, дочух, че един барон много ти се сърди.
Погълнатият алкохол сякаш се кондензираше на кристалчета пред устата му.
— Шлицен, това си е само моя работа. Защо не се върнеш зад вратата си, както се полага на добрия караконджол?
— Хъ, той разправя, че си била позор за Старата родина…
— Би ли ме пуснал, моля те — безстрастно изрече Ангуа.
Там, където я стискаше Шлицен, кожата й побеля.