Веселка пък се взираше вцепенено в раменете на създанието. То изглеждаше кльощаво, но мускулите му се виеха като въжета под козината.
— Да, бе — ухили се караконджолът, — как забравих, че си имаш и значка. И сега к’во ще…
Ангуа помръдна толкова бързо, че очите на околните нямаше как да не закъснеят засрамено. Свободната й ръка извади нещо изпод колана на униформата и го метна върху главата на Шлицен. Създанието се смръзна, само леко се олюляваше и стенеше. От темето му провисваха краищата на малък квадрат от дебел плат.
Ангуа избута рязко стола си и сграбчи подложката за чаша. Неясните фигури край стените замърмориха.
— Да се махаме! — подвикна тя на Дребнодупе. — Игор, дай ни половин минута преднина, после смъкни одеялото от главата му.
Излязоха тичешком. Слънцето само намекваше за присъствието си през мъглата, но беше ослепително ярко в сравнение с тъмата в „Ковчезите“.
— Какво му стана? — слисано избълва Веселка.
— Причиних му екзистенциална неопределеност — обясни малко мъгляво Ангуа. — Не знаеше има ли го или го няма — допълни по-разбрано. — Знам, че е жестоко, но само това средство познаваме срещу караконджолите. За предпочитане е да използваш синъо пухкаво одеяло. — Чак сега забеляза изцъкления поглед на джуджето. — Нали хората вярват, че караконджолите изчезват, ако се завиеш презглава с одеялото? Така че ако покриеш техните глави с одеяла…
— Ох, схванах… Олеле, много е гадно!
— Ще се опомни след десетина минути.
Ангуа метна подложката над една ограда.
— А какво дрънкаше той за някакъв си барон?
— Изобщо не го слушах.
Веселка потръпна, но не от влажния хлад.
— Както се досетих по наречието му, май и той е от Юбервалд като нас. Близо до нашите мини имаше един барон, който много мразеше някой да му се изплъзва…
— Да?…
— Цялото семейство бяха върколаци. Един от тях изяде мой втори братовчед.
Ангуа трескаво се зарови в паметта си. Спомените за някогашни трапези я измъчваха още от деня, когато каза: „Край, това не е живот!“ Джудже, джудже… Не, сигурна беше, че никога не е… А и останалите от семейството винаги се присмиваха на придирчивостта й към храната…
— Затова не ги понасям — обясняваше Веселка. — Е, някои вярват, че можели да се опитомят, но според мен вълкът си е вълк, колкото ще да е лъскава новата му козина. Те са зли поначало, не съм ли права? И всеки миг могат отново да подивеят.
— Да… Вероятно си права.
— А най-лошото е, че през повечето време са неотличими от истинските хора.
Ангуа примига и се зарадва, че я пазят и мъглата, и наивното доверие на Веселка.
— Почти стигнахме…
— А къде отиваме?
— Ще се срещнем с някого, който или е убиецът, или познава убиеца.
Джуджето спря.
— Но ти имаш само меч, а на мен и оръжие още не са ми дали!
— Не се тревожи, не са ни нужни оръжия.
— А, добре тогава.
— Защото изобщо не биха ни помогнали.
— О…
Ваймс открехна вратата, за да чуе по-добре за какво са всички тези крясъци долу. Дежурният ефрейтор — този път джудже — си имаше неприятности.
— Пак ли, бе?! Колко пъти те убиваха тази седмица?
— Ама аз само си гледах работата!
— Да връзваш чесън на плитки?! Нали уж си вампир? Я да си припомня с каква работа си се захващал напоследък… Тъй, заострял си колове за майстор на огради, изпробвал си очила за оптическата фирма „Аргус“… А бе, аз ли се заблуждавам или на тебе нещо ти има?!
— Извинете, Командир Ваймс…
Обърна се рязко към засмяното лице на човека, който се стремеше само да върши добро в този свят, макар че светът го тормозеше да прави и други неща.
— А… Стражник Визит. Боя се, че в момента съм много зает — изрече Ваймс припряно. — Пък и дори не съм убеден дали имам безсмъртна душа, ха-ха, та защо не наминеш пак, когато..
— Дойдох да докладвам за думите, чието значение трябваше да проверя — прекъсна го Визит.
— Какви думи?
— Написаните с кръвта на отец Тубелчек, не помните ли? Нали поискахте да проверя какво означават?
— О, да. Влез в кабинета ми — успокои се Ваймс. Не му предстоеше поредната мъчителна беседа за съсгоянието на душата му и за необходимостта да я изчетка хубавичко, преди да я е сполетяло вечното проклятие. Сега май щяха да говорят за нещо по-важно.
— Сър, написаното е на древния кенотински език. И е цитат от една тяхна свещена книга, макар да употребявам думата „свещена“ чисто условно, защото те са се заблуждавали за същността на…
— Да, да, сигурно си прав. — Ваймс се настани зад бюрото си. — Случайно да не гласи: „Господин Х го направи, аааах…“?
— Не, сър. Такава фраза не се среща в нито една от известните ми свещени книги.