— Предполагах — вдигна рамене Ваймс.
— Освен това прегледах някои документи в стаята на покойния и открих, че тези думи не са написани от неговата ръка.
Командирът на Стражата се оживи.
— Аха! Значи друг ги е надраскал? Да не е нещо като „Най-сетне си го отнесе, копеле, заради гнусотията, дето я свърши преди години“?
— Не, сър. И подобна фраза липсва в която и да било свещена книга. — Стражник Визит поумува. — Освен в Апокрифите към Отмъстителния завет на бог Офлър — поправи се добросъвестно. — Но на листчето, което намерихме, са написани слова от кенотинската „Книга на истината“… — той подсмръкна пренебрежително, — …както са я наричали незаслужено. Приписват ги на техния лъжебог…
— Може ли да чуя само думите, а сравнителното религиознание да оставим за по-нататък?
— Както желаете, сър. — Визит като че се обиди, но извади листче и се зачете презрително. — Това са заповедите, които техният бог уж дал на хората, след като ги омесил и опекъл от глина. Например „И да се трудиш плодотворно през всеки ден от живота си“. Или „Да не вдигаш ръка за убийство“. Също и „Смири душата си“. Ами горе-долу това е.
— Горе-долу или всичко? — уточни Командирът на Стражата.
— Всичко, сър.
— Значи са обикновени цитати от религиозни писания?
— Точно така, сър.
— А имаш ли представа защо листчето беше пъхнато в устата му? Нещастникът все едно се е канил да си запали последната цигара.
— Не знам, сър.
— Нямаше да се чудя — промърмори Ваймс, — ако беше „Порази враговете си“. Но както чувам от теб, имаме си работа с „Върши си работата и не досаждай“, нали?
— Сър, Кено е бил доста либерален бог. Не е наблягал прекалено на заповедите.
— Като за бог ми се струва едва ли не почтен.
Визит отново си позволи неодобрение.
— Е, да, но кенотините се погубили, защото пет века поред водили едни от най-кръвопролитните войни на континента.
— Хм, спестиш ли си мълниите и паството тутакси се разглезва — изсумтя Командирът на Стражата.
— Моля, сър?
— Нищо, нищо. Е, благодаря ти, стражник Визит. Ще се погрижа капитан Керът да бъде уведомен, благодаря ти още веднъж, не искам повече да ти отнемам време…
Отчаяно ускоряващият се глас на Ваймс не попречи на Визит да измъкне свитък изпод бронирания си нагръдник.
— Сър, донесох ви последния брой на „Само факти“, както и редовното издание на „Тръбен зов“. Съдържат много статии, сър, които несъмнено ще представляват интерес за вас.
— Ъ-ъ… Много съм ти признателен.
— Но неволно забелязах, сър, че брошурите и списанията, които ви оставих миналата седмица, си лежат недокоснати на бюрото ви.
— О, вярно, съжалявам, но нали знаеш какво става тук, твърде много работа се натрупа и едва намирам време да…
— Сър, никога не е прекалено рано да се замислите за вечното проклятие.
— Непрекъснато размишлявам на тая тема, стражник. Благодаря ти! — натърти Ваймс.
„Не е честно — поклати той глава, когато Визит най-сетне излезе. — В града, за който трябва да се грижа, оставят бележка на местопрестъплението, но дори не са проявили добронамереност да надраскат заплаха. Не са и последните отчаяни драскулки на жертвата, сочеща с кървав пръст убиеца си. Религиозни глупотевини… Каква полза от уликите, ако са по-загадъчни от самото престъпление?“
Записа си каквото чу от Визит и остави листчето на подноса „Входящи“.
Ангуа си спомни твърде късно защо заобикаляше отдалеч квартала на кланиците в тези дни от всеки месец.
Можеше да се преобразява по желание, когато й хрумне. Едно от свойствата на върколаците, което хората често забравят. Все пак се сещат за най-същественото — лъчите на пълната луна предизвикват промяната неизбежно.
Проникваха чак в ядрото на морфичната памет и я пробуждаха, без да се допитат за предпочитанията на Ангуа в момента. А до пълнолунието оставаха само два дни. Великолепната миризма на затворени натясно животни и пролята кръв в кланиците биеше като с чук по строгото й вегетарианство.
Тя се взря сърдито в мрачното здание отпред.
— По-добре да заобиколим откъм задния вход. Ти ще почукаш.
— Аз ли? — сепна се Веселка. — Те изобщо няма да ме забележат!
— Покажи им значката си и заяви, че си от Стражата.
— Ще ми се надсмеят!
— Все някога трябва да го направиш за пръв път. Хайде, опитай!
Вратата беше отворена от набит мъжага с окървавена престилка. Стъписа се, когато едната ръка на джудже го награби за колана, а другата му тикна значка под носа. Гласът на джуджето се разнесе свирепо някъде откъм района на пъпа му.