— Не. Няма как да му отнемеш онова, което не е притежавал.
Тя сложи свитъка на мястото му и затвори главата с щракане. Големът отново се размърда, а очите му светнаха. Затаилата дъх Веселка не можа да се сдържи.
— Ама какво е това?!
— Дорфл, обясни й — нареди Ангуа. Дебелите пръсти стиснаха молива и зашариха светкавично по плочата за писане.
„АЗ СЪМ ГОЛЕМ. НАПРАВЕН СЪМ ОТ ГЛИНА. МОЯТ ЖИВОТ Е В СЛОВАТА. ПРИДОБИВАМ ЖИВОТ САМО ЧРЕЗ ВДЪХНОВЯВАЩИ СЛОВА. ЖИВОТЪТ НИ Е ТРУД. АЗ СЕ ПОДЧИНЯВАМ НА ЗАПОВЕДИТЕ И НЕ СПИРАМ ЗА ОТДИХ.“
— Какви вдъхновяващи слова?
„ТЕКСТОВЕ, ПОБРАЛИ В СЕБЕ СИ СЪЩНОСТТА НА ВЯРАТА. ГОЛЕМЪТ ТРЯБВА ДА РАБОТИ. ГОЛЕМЪТ ТРЯБВА ДА ИМА ГОСПОДАР.“
Козелът лежеше до създанието и преживяше лениво.
— Бяха извършени две убийства — започна Ангуа. — Почти сигурна съм, че едното е извършено от голем, може би и двете. Дорфл, не можеш ли да ни кажеш нещо за убийствата?
— Извинявай, но… — намеси се джуджето. — Значи… това нещо е одухотворено от слова?
— А защо не? В словата се крие мощ. Всеизвестно е. Сред нас има повече големи, отколкото би могла да си представиш. Вярно, отдавна не са на мода, но пък се съхраняват много дълго. Могат да работят под водата, в непрогледен мрак, до колене в отрова. И то години наред. Не се нуждаят от повивка или от храна. Те…
— Ами че това си е робство! — възкликна Веселка.
— В никакъв случай. Възможно ли е да поробиш дръжката на врата? Е, Дорфл, имаш ли нещо да ми кажеш?
Ефрейтор Дребнодупе все се озърташе към забития в пъна сатър. Думи като „дълъг“, „тежък“ и „остър“ се наместваха в главата й по-удобно, отколкото някакви свещени слова в кухия череп на голема.
Дорфл не шавна.
— Откога работиш тук? — попита Ангуа.
„ВЕЧЕ ТРИСТА ДНИ.“
— Имаш ли свободно време?
„ЕХИДЕН СМЯХ. КАКВО ЩЕ ПРАВЯ ПРЕЗ СВОБОДНОТО ВРЕМЕ?“
— Питам те дали винаги си тук, в кланицата?
„ПОНЯКОГА РАЗНАСЯМ ПОРЪЧКИТЕ.“
— И се срещаш с други големи, нали? Чуй ме, Дорфл — знам, че вие някак поддържате връзка помежду си. Ако някой от големите е започнал да убива истински хора, пукната пара не давам за шансовете ви. Скоро ще започнат да се събират тълпи със запалени факли в ръце. И с големи ковашки чукове. Схващаш ли за какво ти намеквам?
Големът вдигна рамене.
„НЕ МОГАТ ДА НИ ОТНЕМАТ ОНОВА, КОЕТО НЯМАМЕ.“
Ядосаната Ангуа разпери ръце.
— Пък аз се опитвам да се държа учтиво! Мога да те конфискувам на секундата. И ще ти лепна обвинение: „Пречи на разследването ми след тежък ден, когато съвсем ми е писнало“. Познаваш ли отец Тубелчек?
„СТАРИЯТ ЖРЕЦ, КОЙТО ЖИВЕЕ НА МОСТА.“
— Откъде го познаваш?
„НОСИЛ СЪМ МУ ПРАТКИ.“
— Убит е. Ти къде беше по това време?
„В КЛАНИЦАТА.“
— Ха, защо си толкова сигурен?
Дорфл се поколеба.
„ТРЯБВА ДА СЕ Е СЛУЧИЛО НЕОТДАВНА. ВИЕ СТЕ РАЗВЪЛНУВАНА. А ПРЕЗ ПОСЛЕДПИТЕ ТРИ ДЕНОНОЩИЯ АЗ РАБОТЕХ НЕПРЕКЪСНАТО ТУК.“
— Без да ходиш никъде ли?
„ДА.“
— По двадесет и четири часа в денонощието?
„ДА. ВЪВ ВСЯКА СМЯНА ИМА И ХОРА, И ТРОЛОВЕ. ТЕ МОГАТ ДА ПОТВЪРДЯТ. ДЕНЕМ КОЛЯ, ДЕРА, РАЗФАСОВАМ. НОЩЕМ ПРАВЯ НАДЕНИЦИ И ВАРЯ ДРОБОВЕ, СЪРЦА, ШКЕМБЕТА, БЪБРЕЦИ И ЧРЕВЦА.“
— Ужасно… — промълви ефрейтор Дребнодупе. Моливът се раздвижи.
„БЛИЗО СТЕ ДО ИСТИНАТА.“
Дорфл бавно завъртя глава към Ангуа и добави на плочата:
„ОЩЕ ЛИ ИМАТЕ НУЖДА ОТ МЕН?“
— Знаем къде да те намерим.
„СЪЖАЛЯВАМ ЗА СМЪРТТА НА СТАРЕЦА.“
— Браво на теб. Да си вървим, Веселке.
Когато излизаха от двора, сякаш усещаха с гърбовете си погледа на голема.
— Създанието лъжеше — заяви ефрейтор Дребнодупе.
— Защо ти хрумна?
— Ами такъв вид имаше.
— Вероятно си права — вдигна рамене Ангуа. — Но нали виждаш какъв огромен лабиринт е наоколо. Обзалагам се, че за нищо на света не бихме могли да научим дали не се е измъкнал за половин час. Май ще предложа на Командира Ваймс да го поставим под специално наблюдение.
— Тоест… цивилни ли?
— Нещо подобно — уклончиво потвърди Ангуа.
— Чудно е, че си имат любимо животинче в кланицата — промълви Веселка.
— Какво? А, ти за козела-изменник ли говориш? Почти във всички кланици има по един. Не е домашен любимец. Може да се каже, че работи тук.
— Как тъй работи? С какво би могъл да се занимава?
— Ха, с какво… Да влиза всеки ден в кланицата. Това му е работата. Представи си — имаш оградено място, пълно с уплашени животни. Блъскат се, нямат водач… А наклонената рампа, водеща към входа на сградата, им изглежда ужасно… Я виж, онзи козел обаче не го е страх! Стадото тръгва след него и… — Ангуа издаде неприятен звук — …накрая само козелът излиза от кланицата.