Един от тях отсъди:
— Така поне ще стане чисто. Не се пролива кръв.
— И всичко е за доброто на града, разбира се.
Закимаха тържествено. Изобщо не би им хрумнало да си обясняват взаимно, че каквото е добро за тях, трябва да е добро и за Анкх-Морпорк.
— Той няма да умре, нали?
— Явно можем да го поддържаме в… силно неразположение. Увериха ме, че дозата се отмерва съвсем точно.
— Чудесно. Предпочитам да е зле, отколкото да умре. Не бих разчитал Ветинари да си остане в гроба дори да бъде положен в земята.
— Между другото веднъж чух от самия него, че искал да бъде кремиран, когато умре.
— В такъв случай се надявам да пръснат пепелта му на много обширна територия.
— Ами Стражата?
— Че какво толкова?
— Аха. Схванах.
Лорд Ветинари отвори очи. Колкото и да беше нелепо, болеше го косата. Съсредоточи се и петното до леглото му се фокусира в Самюъл Ваймс.
— А, сър Самюъл… — немощно прошепна Патрицият.
— Как се чувствате, ваше превъзходителство?
— Наистина гнусно. Кой беше онзи нисък човечец с невероятно кривите крака?
— Джими Поничката. Като жокей яздел извънредно дебел кон.
— И този кон е бил състезателен?
— Несъмнено, сър, щом е участвал в състезания.
— Дебел състезателен кон? Но нали никога не би могъл да победи в надбягване?
— Не се е случвало нито веднъж, сър. Джими обаче припечели големи суми от това, че не побеждаваше.
— Разбирам… Даде ми мляко и някаква лепкава отвара. — Ветинари се съсредоточи. — От тях щях да си изповръщам червата.
— Известно ми е, сър.
— Ваймс, чувствам се като при тежък грип. И главата ми не работи особено добре.
— Нима, сър?
Патрицият се позамисли. И друго не му даваше мира.
— А той защо още мирише на коне? — попита накрая.
— Сега е конски доктор, сър. И то дяволски способен. Чух, че миналия месец лекувал кобилата Злополука и тя не паднала чак до последната права преди финала.
— Не е особено постижение.
— Не мога да се съглася, сър. Под грижите на други конски доктори животното се свличало още на стартовата линия.
— О, така ли… Брей, брей… Ваймс, твоята изострена подозрителност е дори отблъскваща.
— Благодаря за комплимента, сър.
Лорд Ветинари се понадигна на лакти.
— Ваймс, нормално ли е да ме болят ноктите на краката?
— Не бих могъл да преценя, сър.
— А сега мисля да почета малко. Животът продължава, нали така?
Ваймс доближи вратата към балкона. Отвън бе клекнала страховита фигура, която се взираше във все по-гъстата мъгла.
— Всичко наред ли е, стражник Чучур Долен?
— Фда, фшър.
— Ще затворя вратата да не влиза мъгла.
— Фрав фште, фшър.
Ваймс затвори и улови в стаята няколко белезникави пипала влага, които постепенно се разнесоха.
— Това пък какво беше? — учуди се Лорд Ветинари.
— Редови стражник Чучур Долен е водоливница, сър. Негоден е за участие в паради и е абсолютно безполезен в улични схватки, затова пък е ненадминат в стоенето на едно място. Направо е световен шампион в този спорт. Веднъж прекара три денонощия в дъжда върху един покрив, но накрая благодарение на него заловихме Парковия Чеп. Никой не може да се промъкне покрай него през балкона. В коридора патрулира ефрейтор Гимлетсон, ефрейтор Глодсон е в стаята под вас, редови стражници Кремъчко и Моренчо са в стаите от двете ви страни, а сержант Детритус ги обикаля непрекъснато и ако някой задреме, ще го срита безмилостно, сър. Случи ли се, ще се уверите в това, защото нещастникът ще профучи през стената.
— Добре се справяш, Ваймс. Правилна ли е догадката ми, че всички, които ме пазят, не принадлежат към човешката раса? Май са само джуджета и тролове.
— Тъй е най-безопасно, сър.
— Помислил си за всичко.
— Надявам се, сър.
— Благодаря ти, Ваймс. — Патрицият се облегна удобно на възглавницата и взе дебела купчина хартии от нощното шкафче. — Не ми позволявай повече да отнемам от времето ти.
Командирът на Стражата го зяпна. Лорд Ветинари го стрелна с поглед.
— Има ли още нещо, Ваймс?
— Ами… не, сър. Най-добре да бягам да си върша работата, нали?
— Ако нямаш нищо против. Впрочем уверен съм, че в кабинета ми са се натрупали какви ли не документи, изискващи вниманието ми, затова ще ти бъда много благодарен, ако пратиш някого да ми ги донесе.
Ваймс затвори вратата малко по-силно от необходимото. О, богове, как се вбесяваше, че лорд Ветинари успява да го включва и изключва, сякаш е механизъм… и му е присъща дарбата да изпитва благодарност колкото и на един гладен алигатор. Патрицият знаеше, че Командирът на Стражата ще си свърши работата, и не му отделяше повече внимание. Да, но някой ден Ваймс щеше… щеше… …щеше дяволски усърдно да си свърши работата, разбира се, защото не знаеше какво друго да прави. Но като разбираше положението си, се чувстваше още по-гнусно.