Навън мъглата беше плътна и жълтеникава. Той кимна на часовите и се загледа в лепкавите стелещи се пластове.
Можеше да отиде почти по права линия до Централния участък в Двора на Псевдополис. А заради мъглата притъмня рано. Никой не се мяркаше по улиците — хората си стояха вкъщи и уплътняваха прозорците заради влажните течения, които успяваха да се просмучат навсякъде.
Да… Пусти улици, студена влага…
Само от още едно нещо имаше нужда, за да стане идеално. Отпрати носачите да си вървят и доближи единия часови.
— Ти си стражник Късметсън, нали?
— Тъй вярно, сър Самюъл.
— Кой номер ботуши носиш?
Късметсън се втрещи.
— Какво, сър?!
— Човече, зададох ти съвсем простичък въпрос!
— Четирийсет и втори, сър!
— И ги купуваш от дъртия Тапис на „Нова обущарска“, нали?
— Тъй вярно, сър!
— Не е редно пред двореца да стърчи часови с картонени подметки — престорено весело се ухили Командирът на Стражата. — Бързичко събувай ботушите, стражник. Ще вземеш моите. Е, по тях още има… каквото там правят хералдическите змейове, но пък ще ти бъдат по мярка. И си затвори устата най-после! Давай ботушите, човече, и обувай моите. Задръж ги, имам много.
Стражникът зяпаше стъписан как Ваймс опъва по краката си евтините боклуци и потропва няколко пъти със затворени очи.
— Аха! Сега сме пред двореца, нали?
— Ъ-ъ… Да, сър. Току-що излязохте оттам, сър. От ей онуй голямо здание.
— Да де — потвърди жизнерадостно Ваймс, — но и да не бях излязъл оттам, щях да знам къде съм!
— Ъ-ъ…
— Заради калдъръма — дружелюбно обясни Командирът на Стражата. — Тук камъните са по-големички и леко вдлъбнати. Не си ли забелязал досега? Момко, научи се да мислиш и с краката си!
Зашеметеният стражник го проследи с поглед как изчезва в мъглата, тропайки щастливо.
Достопочтеният ефрейтор и маркграф на Анкх-Морпорк Ноби Нобс бутна вратата на Участъка и влезе замаяно. Сержант Колън вдигна глава иззад бюрото и ахна.
— Ноби, зле ли си? — попита, притичвайки да подкрепи олюляващата се фигура.
— Ужасия, Фред, ужасия ти казвам!
— Ей, седни, бе, мой човек. Прежълтял си.
— Издигнах се, Фред! — изпъшка Ноби.
— Гадост! Поне знаеш ли кой ти погоди тоя номер?
Ноби безмълвно му подаде свитъка, връчен му от Хералдическия дракон, и се прегърби на стола. Измъкна иззад ухото си късичък остатък от ръчно свита цигара и го запали с треперещи ръце.
— Не знам к’во става. Стараеш се, не си надигаш главата, не се забъркваш в неприятности, а накрая вземе, че ти се случи ей таквоз нещо.
Колън четеше свитъка бавно, а устните му помръдваха беззвучно, щом стигнеше до по-трудна думичка.
— Ноби, ама ти погледна ли го туй? Тука пише, че си лорд.
— Оня дъртак разправяше, че имало още много за проверяване, ама на него всичко му било ясно заради пръстена и останалото. Фред, к’во ще правя сега, а?
— Ще се кефиш в хермелинова мантия до петите и ще плюскаш от златни чинии!
— Ама туй е тъпото, Фред — няма мангизи, няма дворец, няма земя. Един петак не са ми оставили!
— Как тъй — нищо ли?
— Нищичко.
— Пък аз си мислех, че всички тузари си имат гърнета жълтици в килера.
— Аз и килер си нямам, Фред. Не знам к’во е да си лорд! Не ща да се труфя с тежкарски дрешки и да им ходя на разните балове.
Сержант Колън седна до него.
— Ти не знаеше ли, че имаш връзки във висшите кръгове?
— А, бе… Брат’чеда Винсънт веднъж го окошариха, щото посегнал на слугинче, дето работело при дукесата на Куирм…
— Домашна прислужничка или кухненска?
— Май кухненска.
— Е, тогаз не се брои. Някой друг знае ли за тая история?
— Е, момичето няма как да не е знаело, затуй го изтропало на…
— Не, бе, питам за лордството.
— Само господин Ваймс.
— Ето, видя ли. — Колън му върна свитъка. — Що ти трябва да разправяш? Няма да носиш златотъкани гащи и да се мъкнеш по балове. Ти си седи тука, ей сегичка ще ти донеса чаша чай, бива ли? Ще се оправим някак с тая щуротия, не се притеснявай.
— Ти си разбран човек, Фред.
— Значи ставаме двама, ваше благородие! — Колън размърда вежди заговорнически. — Схвана ли шегичката?
— Не ме бъзикай, Фред — изтощено помоли Ноби.
Вратата на Участъка се отвори. Мъглата нахлу вътре като пушек, сред който тлееха две червени очи. Белезникавите валма се пръснаха и откриха фигурата на един голем.
— Глък… — изтръгна се от гърлото на Колън. Големът им показа плочата си за писане.