Стори му се, че твърде скоро стигна до следващата, а когато я погледна…
Две червени точки светнаха в мъглата над него. Нещо тъмно и едро скочи, събори го и изчезна в здрача.
Ваймс се изправи, тръсна глава и се втурна. Мисленето нямаше нищо общо с действията му. Тласкаше го напред прастарият инстинкт на гончетата и ченгетата да преследват всичко, което бяга.
Тичешком опипваше по навик колана си, за да задрънчи със звънчето и да повика при себе си други стражници. Командирът на Стражата обаче не носеше звънче. Трябваше сам да се оправя.
В занемарения кабинет на Ваймс капитан Керът се взираше в късче хартия:
„Поправка на водостоци в Участъка, Двора на Псевдополис. Материали, труд и доизпипване — 16,35 долара.“
Имаше още подобни документи, сред тях и сметките за гълъбите на стражник Чучур Долен. Керът знаеше, че сержант Колън не одобрява заплатата на полицай да се дава в гълъби, но нали стражник Чучур Долен беше водоливница и нямаше представа за какво служат парите. Знаеше обаче твърде добре какво да прави с гълъбите.
Все пак имаше напредък. Когато Керът се присъедини към Стражата, всички пари се побираха в тенекиена кутийка с надпис Полир за брони. Фирма „Сияен в ръката“. Излъскайте до блясък славните си кохорти!. Ако имаха нужда от налични, само трябваше да спипат Ноби и да го принудят да ги върне.
На бюрото намери и писмо от обитател на Парковата улица, един от най-изисканите квартали.
„Командир Ваймс,
Нощният патрул на нашата улица изглежда се състои само от джуджета. Нямам нищо против джуджетата, стига да се придържат към полагащото им се място (поне не са тролове), но човек неизбежно чува слуховете, които се носят за тях, а аз имам дъщери. Настоявам незабавно да вземете необходимите мерки, иначе ще отнеса въпроса до лорд Ветинари, който ми е близък приятел.
Оставам, сър, ваш покорен слуга Джошуа Катрейл.“
Ха, и това ли влизаше във всекидневието на полицията? Керът вече се питаше дали господин Ваймс не се опитва да му подскаже нещо, като му възложи да изпълнява временно неговите задължения. Имаше и други писма. Например председателят на джуджешката Лига за равен ръст настояваше безцеремонно на сънародниците му в Стражата да се разреши да носят традиционните си брадви вместо мечове и да им се възлага разследването само на престъпления, извършени от по-високи хора. От Гилдията на крадците се оплакваха от публичното изявление на Командира Ваймс, че повечето кражби се извършват от крадци.
Керът вече смяташе, че само някой с мъдростта на крал Айзаядану може да реши всички тези проблеми, а бе прочел единствено днешната поща.
Взе следващия лист: „Превод на текста, намерен в устата на отец Тубелчек. Защо е направено? С. В.“
Керът прилежно прочете превода и промълви сякаш на стените:
— В устата му ли? Някой се е опитал да пъхне думи в устата му?
Потрепери, но не от студ или от страх. В кабинета на Ваймс винаги беше студено. Командирът предпочиташе въздуха на улиците. Мъглата се виеше през отворения прозорец.
Следваща в купчината беше иконографията, направена от Веселка. Керът се взря в двете леко размазани червени очи.
— Капитане?
— Кажи, Фред — промърмори той, без да откъсва поглед от снимката.
— Спипахме убиеца! Спипахме го!
— Да не е голем?
— Ама вие как познахте?
„Тинктурата на нощта започна да се влива в супата на следобеда.“
Лорд Ветинари обмисли изречението и го одобри. Особено му хареса думата „тинктура“. Изпъкваше приятно на сивия фон на „супа“. Супата на следобеда. Да. В която плуват сухарчетата на часа за чай.
Съзнаваше, че има лека треска. В нормално състояние никога не би измислил такова изречение.
В мъглата зад прозорците едва се очертаваше силуетът на стражник Чучур Долен.
Водоливница, а? А той недоумяваше защо в сметката за заплати на стражата са включени и пет гълъба седмично. Водоливница в състава на Стражата, чиято задача е именно да бди. Сигурно капитан Керът е дал тази идея.
Патрицият стана полека от леглото и пусна щорите. Бавно се премести до бюрото, извади дневника си от чекмеджето, взе няколко листа и отвори мастилницата.
Докъде беше стигнал?
„Осма глава — прочете замаян. — Човешки приумици.“
А, да… Започна да пише: „Относно истината. Тя се изрича според случая, макар да се смята, че винаги е уместна…“
Чудеше се къде ли би могъл да вмъкне „супата на следобеда“ в трактата си или поне „тинктурата на нощта“.