Но Керът незнайно как се озова зад голема и отвори главата му. Дорфл тъкмо се обръщаше, вдигнал стрелата като тояга, и светлината в очите му угасна.
— Докопах го — съобщи невъзмутимо Керът, показвайки им пожълтелия свитък.
В края на Смотаната улица имаше бесилка, на която някога провесваха злосторниците… тоест хората, обявени за злосторници, за да ги полюшва вятърът и да служат като нагледен урок по правосъдие и — поради намесата на природните процеси — по практическа анатомия.
Някога родителите водеха децата си тук, за да им втълпят в главите страшния пример за опасностите, дебнещи престъпниците, бунтовниците и онези, които случайно са се оказали на неподходящото място в неподходящия момент. Милите ангелчета се облещваха към жалките останки, изслушваха суровите поучения, а после (понеже се бяха родили в Анкх-Морпорк) обикновено казваха: „Ау, страхотия!“, и използваха трупа вместо люлка.
В по-новата си история градът изобрети по-прикрити и безотказни начини да се справя с всички, които престьпваха очертаните им граници. За да се съхрани традицията обаче, на бесилката се клатушкаше правдоподобна дървена кукла. Случваше се някой тъп гарван да я клъвне по очите и да отлети със скъсена човка.
Ваймс се довлече при бесилката, останал без дъх. Беглецът сигурно вече беше далеч оттук. През белезникавата мътилка не се процеждаха дори последните остатъци от залеза.
Ваймс застана под скърцащата бесилка. Всъщност звуците бяха предвидени в устройството й поначало. Каква е ползата от публичното възмездие, питаха с патос някои, ако не е съпроводено със зловещо скърцане? Във времената на благоденствие дори наемаха някой старец да задейства скърцалото, подръпвайки връвчица. Напоследък го бяха заместили с механизъм, чиято пружина се нуждаеше от навиване само веднъж в месеца.
По обесения се стичаха капки от мъглата.
— Пусто да остане! — прокле Ваймс и се помъкна обратно.
След десетина секунди се спъна в нещо. Беше дървена кукла, захвърлена в канавката.
Когато се върна при бесилката, само веригата подрънкваше унило на вятъра.
Сержант Колън чукна с кокалчетата на пръстите си по гърдите на голема и изтръгна кух звън.
— Ама той е като саксия — чудеше се Ноби. — Как тъй щъкат насам-натам, щом приличат на саксии? Не трябва ли да се пукат на парчета още с първата крачка?
— Отгоре на всичко са тъпи — нареждаше Колън. — Разказаха ми за един в Куирм, комуто заповядали да изкопае ров. Забравили и се усетили чак като почнали да газят до колене във вода, щото оная твар копала безспир, докато стигнала реката…
Керът сложи на масата свещените писмена и листчето, намерено в устата на отец Тубелчек.
— Туй нещо е мъртво, нали? — пожела да се увери сержантът.
— В момента е безобидно — успокои го Керът, като напрегнато сравняваше написаното на двете хартийки.
— Тъй е по-добре. Навремето пъхнах в килера един ковашки чук. Ей сега ще го…
— Не! — отсече Керът.
— Ама нали видяхте какво се канеше да ни стори!
— Не вярвам, че би се престрашил да ме удари. Май само искаше да ни сплаши.
— Успя, и още как!
— Фред, я погледни това…
Сержант Колън се наведе над бюрото.
— Чужди букви — подсмръкна насмешливо. Беше ясно, че според него чуждестранните азбуки не могат и да се сравняват с достойните родни букви, пък и най-вероятно смърдят на чесън.
— Нищо ли не ти прави впечатление?
— Ами… еднакви са — призна сержантът.
— На стария лист са писмената от главата на Дорфл. Другият е бил в устата на отец Тубелчек. Еднакви са до последната буква.
— А защо?
— Предполагам, че Дорфл е написал думите и е пъхнал листчето в устата на стареца малко преди смъртта му — проточи Керът, чийто поглед още шареше по редовете.
— Ей че гнус — смръщи се Ноби. — Тоя е извратен, казвам ви….
— Не ме разбра — завъртя глава Керът. — Написал е думите, защото са единствените, за които е сигурен, че ще подействат…
— Как тъй ще подействат?
— Нали си учил за дишането уста в уста? — подсети го Керът. — При оказване на първа помощ? Бяхме заедно на курсовете в младежката асоциация.
— Дойдох, щото ме подлъгахте, че поднасят безплатно чай с бисквити — начумери се Ноби. — А като ми дойде редът да се упражнявам, манекенът взе, че избяга.
— Все едно — махна с ръка Керът. — Целта е да бъде спасен животът. Искаме хората да дишат, затова им вкарваме въздух в дробовете…
И тримата изгледаха голема.
— Само че тия твари не дишат — възрази Колън.
— Вярно, големът познава само един начин за поддържане на живота — писмената в главата му.