Този път тримата първо се вторачиха в листчетата, след това се заозъртаха към мъртвата статуя, в която се бе превърнал Дорфл.
— Тука застудя — потрепери Ноби. — Усещам аз, като нещо не е наред. Лъхна ме хлад, все едно някой…
— Какво става? — попита Ваймс, изтръсквайки наметалото си от влагата.
— …отвори вратата — завърши Ноби.
Десет минути по-късно сержант Колън и ефрейтор Нобс вече бяха свършили с дежурството за всеобщо облекчение. Колън не можеше да преглътне идеята за продължаване на разследването, след като някой си е признал. Тя изправяше на нокти опита и нагласата му. Получаваш самопризнание и край. Иначе си е чисто недоверие към хората, амаха! Не бива да се вярва на невинните. Виновните обаче са надеждни хора. Всякакви други измишльотини удрят полицейската работа право в сърцето.
— Бяла глина — промълви Керът. — Това намерихме. И то зле опечена. Дорфл е направен от тъмна теракота, твърда като скала.
— Преди края си старият жрец е видял голем — напомни Ваймс.
— Сигурен съм, че Дорфл е бил там. Но това не означава, че е убиец. Просто се е озовал там, когато старецът е умирал.
— Виж ти… И защо?
— Ами… Още не знам. Но съм срещал Дорфл и преди. Стори ми се много благо същество.
— Да де, само че работи в кланица!
— Сър, може би кланицата не е толкова неподходящо място за едно благо същество — промърмори Керът. — Впрочем проверих какъвто архив имаме и не открих нито едно нападение, извършено от голем. Още по-точно — нито едно престъпление.
— Я стига — подсмихна се Ваймс. — Всеизвестно е, че… — Запъна се, щом цинично настроените му уши чуха какво изрича устата. — Нито едно ли?!
— А, знам, че все се намира по някой, чийто приятел чул от дядо си… Това е несериозно. На големите не им е позволено да вредят на хората. Такива слова имат в главите си.
— Е, няма как да отрека, че се втрисам от тях.
— Сър, всеки се втриса от тях.
— И се разказват какви ли не истории за тъпотиите им — един направил хиляда чайника от сутринта до вечерта, друг изкопал дупка, дълбока цели километри…
— Аз също съм ги чувал, сър. Все пак не стигат до престъпления. Само се бунтуват.
— Как тъй се бунтуват?
— Като изпълняват тъпо дадените им заповеди, сър. Лесно е да си го представите — някой се разкрещява на голема: „Я иди да правиш чайници!“, и той ги прави. Не е редно да ги виним, че се подчиняват, сър. Нали не са му казали точно колко чайници да направи? Никой не очаква и не иска от тях да мислят, затова те си го връщат тъпкано именно като не мислят.
— Бунт чрез работа, а?
— Това си е мое хрумване, сър. Но един голем сигурно вижда смисъл в него.
И двамата неволно се озърнаха към неподвижното туловище в стаята.
— Дали ни чува? — усъмни се Ваймс.
— Едва ли, сър.
— А каква е тая щуротия със словата?…
— Хм… Според мен те мислят, че мъртвият човек някак си е загубил свещените слова. Не ми се вярва, че разбират как сме устроени, сър.
— Ха, досущ като мен!
Ваймс се загледа в кухите очи на голема. Темето на Дорфл беше повдигнато и през дупките се процеждаше светлината в стаята. Командирът на Стражата бе видял какви ли не страхотии по градските улици, но смръзналият се голем беше по-лош от всичко друго. Твърде лесно му беше да си въобрази как очите пламват и създанието се устремява в атака, размахало юмруците си със силата на парен чук. Все пак в ума му се прокрадваше подозрение, че не са само глупави фантазии. Опасността сякаш бе вградена в тези твари… и можеше да се развихри всеки миг.
„Ами ето защо всички ги мразим. Безизразните им очища ни зяпат, тежките им глави се обръщат след нас и нима не изглежда, че запомнят лица и имена? И като чуеш слух, че някой голем смазал нечия глава в Куирм или в още по-далечни земи, направо си умираш да повярваш.“
Обади се едно гласче, което му шепнеше само посред нощ или — както ставаше преди — след половин бутилка уиски: „Така ги използваме, че има от какво да се плашим. Знаем, че заслужаваме да си го отнесем…“
„Не… Нищо особено няма в тия очи. Големите са само глина и вълшебни слова.“
Ваймс вдигна рамене.
— Преди малко подгоних един голем. Стоеше на Бронзовия мост. Дяволите го взели! Виж какво, имаме самопризнание, имаме и снимката на очите. Ако не можеш да измислиш нищо по-добро от… от предчувствие, значи трябва да…
— Какво, сър? — подкани го Керът. — Нищо повече не можем да му сторим. Той си е мъртъв и в момента.
— Неодушевен.
— Да, сър, щом така предпочитате.
— Но ако Дорфл не е убил старците, тогава кой?
— Не знам, сър. Но Дорфл май знае. Може да е бил по следите на убиеца.