— Сър, вие хапнахте ли нещо днес?
Ангуа се вглеждаше внимателно в него.
— А бе, май закусих сутринта — смънка Ваймс.
— Нали знаете какво казва сержант Колън, когато види някого да изглежда така?
— „Тоя е като изсмукан.“
— Същият вид имате и вие сега. Щом ще оставате, поне да пийнем кафе и да си поръчаме пирожки и понички.
Ангуа се пресегна към старата кутия, в която държаха дребните пари. Оказа се учудващо лека.
— Тук трябваше да има поне двадесет и пет долара! — разсърди се тя.
Обърна кутията и на пода падна късичка угарка.
— Дори разписка ли не е оставил? — разочарова се Керът.
— Разписка ли?! Нали говорим за Ноби?
— Да, разбира се…
В „Кърпеният барабан“ всичко бе притихнало. Часът на нехайното веселие отмина само с дребно сбиване. Беше ред на бездънната покруеа.
Пред Ноби вече стърчеше цяла гора от халби.
— А, бе, к’ва полза, кат помислиш, а? — попита той възмутено.
— Можеш да го шитнеш — подсказа Рон.
— На място речено — съгласи се сержант Колън. — Доста богаташи ще ти ръснат чувал жълтици за такваз титла. Говоря ти за ония типове, дето вече си имат голямата къща и всичко останало. Душа дават да станат тузари с титла.
Поредната халба замря във въздуха, преди да стигне до устата на Ноби.
— Хиляди долари ти казвам — вдъхна му смелост Рон.
— Или повечко — вдигна мизата Колън. — Направо ще се изтрепят кой да я докопа.
— Извъртиш ли хитро далаверата, направо лягаш да си папаш париците до края на живота — заяви Рон.
Халбата не трепваше. Противоречиви изражения се бореха за място по буците и криволиците, от които се състоеше лицето на Ноби, но само намекваха за ужасната битка, която се вихреше в душата му.
— Ще се изтрепят, а?… — изломоти накрая. Колън се отмести тромаво. Не беше чувал досега толкова отрова в гласа на ефрейтора.
— Тъкмо ще си бъдеш от простолюдието, ама богат — потвърди Рон, който не се отличаваше с такъв усет за бурите в душевния климат.
— Значи да шитна рожденото си право за… баница… с… нещо си…
— За паница леща — услужливо подсказа един от кибиците, за да не се провали зрелището.
— Ъхъ, ъхъ! — олюля се Ноби. — Ама от мен да знаете… има си го и онуй, дето… дето не се продава… Ха! Който ми свие кесията, нищо не ми взима, прав ли съм?
— Тъй си е — вдигна рамене един мъж на съседна маса, — по-скапана кесия от тая не съм виждал.
— Щото… к’ва полза имам от цял куп мангизи, а?
Пиячите наоколо се озадачиха. Тъп въпрос от рода на „Струва ли си да се накъркаш?“ или „Нали ти харесва да бачкаш до припадък?“.
— А, бе… — обади се един от тях, по-настроен за размисъл — …можеш да си купиш голяма къща, много кльопачка и… пиене… мацки, такива ми ти работи…
— И в туй ли е щастието на човека, а? — възмути се Ноби, блещейки се изцъклено.
Другите онемяха. Не им се щеше да се залутат в такъв метафизичен лабиринт.
— Аз пък ще ви река — продължи нравоучително Ноби, който вече се поклащаше толкова ритмично, че приличаше на обърнато махало, — че тия глупости нищо не струват! Особено пък пред гордостта от про-про-из-изхода.
— Пропроизизхода ли? — не разбра сержант Колън.
— Дядовци и други типове — щедро го осветли по въпроса Ноби. — Аз, значи, си ги имам за разлика от вас!
Сержантът се задави с поредната глътка.
— Всички си имаме дядовци — невъзмутимо възрази съдържателят. — Иначе нямаше да седим тука и да те слушаме.
Ноби се опита неуспешно да фокусира погледа си върху него.
— Вярно! — призна, след като поумува. — Прав си, значи! Само че… само че аз ги имам в повечко, ясно? В тия вени тече кралска кръв, ясно?
— Временно — подхвърли някой.
Наоколо се засмяха, но някак обещаващо, а Колън се боеше от толкова недвусмислени намеци. Спомни си две неща: първо, оставаха му само шест седмици до пенсионирането, и второ, отдавна не бе посещавал тоалетната.
Ноби бръкна в джоба си и извади намачкан свитък.
— Виждате ли го, а? Право на гръб… не бе, герб. Виждате ли? Тука пише „Маркграф“. Аз съм, значи. И можете… можете… можете да сложите лицето ми над вратата.
— Ами да, и туй може да стане накрая — промърмори съдържателят, който зорко оглеждаше клиентите си.
— Питам, значи — що не смените името на тая дупка, да я наречете „Маркграфът на Анкх“, пък аз ще наминавам честичко да пийна по едно, става ли? Като се разчуе, че тука пие маркграф, бизнесът ще потръгне, а? Пък аз нищичко няма да искам в замяна, к’во ще кажете? И хората ще си рекат — туй е свястна кръчма, значи, щом лорд Дьо Нобс се отбива…