Вторачи се в предния носач и му посочи недвусмислено вратата на кабинката.
— Вмъквай се вътре!
— Но, сър…
— Хубаво утро — сподели Ваймс и смъкна куртката от раменете си. — Аз ще карам.
„Най-скъпи ми Маму и Тати…“
Капитан Керът от Градската стража на Анкх-Морпорк имаше почивен ден. И си бе създал навици. Отначало закусваше в някое от по-близките кафенета. После написваше писмото до домашните си. Тези писма неизменно го затрудняваха. Посланията от родителите му винаги бяха интересни, пълни със статистика за добивите от мините, както и с вълнуващи новини за нови шахти и перспективни залежи. А той можеше да им разкаже само за убийства и подобни дреболии.
Подъвка още малко тъпия край на молива.
„Ами пак имъхме интиресна седмицъ. Аз фърча напред-назад къто муха — бес майтап! Откриваме нов участък на Стражъта на Улицътъ на чревцата, по-наблизу до Сенките. Вече стават цели четири с ония в Кукличките и Дългостен, пък аз съм единедничък капитан, та едва смогвам. Правичкъта да си кажа, понякогаш ми липсвъ дружеския дух от онуй време, когато си бяхме само аз и Ноби и сержант Колън, ама кво да прайш, нали вече сме във Века на плодния прилеп. Сержант Колън щял да излиза в пенсия на края на тоз месец. Казва, че госпожа Колън искала да купят ферма, а той предвкусвъл спокойствието и Близустъ с Природата. Сигурно и вие ще му пожелаете всичку най-добро. А пък приятелчето ми Ноби си е все същия, ама още повече, ако ме разбирате.“
Керът разсеяно взе недоядена агнешка пържола от чинията и я подаде под масата. Чу се дъвчене.
„Тъй де, ама да си върна на работатъ — май ви расказах за наште Цивилни от Въжената улица, саму дету още са си В Дворъ на Псевдополис. На хората не им се нрави, дету някои от Стражата не носят униформи, обаче Командирът Ваймс вика, че и кримките не носели униформи, та затуй сганта да вървяла на м…та си.“
Поумува отново. Фактът, че капитан Керът след почти двегодишно пребиваване в Анкх-Морпорк все още пишеше срамежливо „м…та си“, показваше красноречиво що за човек е той.
„Командирът Ваймс казва, че трябвало да си имаме и тайни полицаи, щом има тайни престъпления…“
Керът се запъна. Обичаше си униформата. Всъщност други дрехи нямаше. А самата идея за прикрити… тоест действащи под прикритие служители на Стражата… ами беше немислима. Напомняше му за пиратите, плаващи под чужд флаг. Или за шпионите. Въпреки това продължи като лоялен подчинен:
„… и ас съм си сигурен, че Командирът Ваймс знае кви ги върши. Казва още, че туй не било кат старомодната полицейщина, дету само са ловили окаяниците, които били прекалено тъпи да избягат навреме! Както и да е, ама туй значи, че имаме повечку работа и доста нови лица в Стражата.“
Докато чакаше да го споходи следващото изречение, Керът взе наденичка от чинията и я подаде под масата.
Отново се чу усилено дъвчене.
Съдържателят пристъпи пъргаво към него.
— Господин Керът, не искате ли още една порция? За сметка на заведението.
Във всеки ресторант и закусвалня из целия Анкх-Морпорк охотно предлагаха безплатна храна на Керът с щастливата увереност, че той неизменно ще настоява да си плати.
— Не, благодаря, но беше много вкусно. Я да видим… да, двадесет пенса. Задръжте рестото.
— А как е вашата млада дама? Днес не съм я виждал.
— Ангуа ли? О, тя… ами обикаля по работа, нали знаете как е. Но непременно ще й предам, че сте се осведомил за благополучието й.
Джуджето кимна весело и изприпка пъргаво към другия край на заведението.
Керът съвестно добави още няколко реда в писмото и почти беззвучно попита:
— Онази каруца още ли е пред пекарната на Желязнокор?
Изпод масата се чу скимтене.
— Сериозно? Чудна работа. Разпратиха стоката преди часове, а брашното, чакъла и пясъка ги докарват чак следобед. Коларят още ли си седи на капрата?
Тихичко излайване.
— Хм, отгоре на всичко конят е прекалено хубав за товарна каруца. Пък и коларят трябваше поне да му е сложил торбичка със зоб на муцуната. А днес е последният четвъртък от месеца. Значи ден за заплати при Желязнокор.
Керът остави молива и учтиво помаха с ръка, за да привлече вниманието на съдържателя.
— Господин Гимлет, може ли чаша жълъдово кафе за вкъщи?
В Музея на джуджешкия хляб на улица „Вихрена стъпка“ уредникът господин Хопкинсън беше доста развълнуван. Една от причините беше, че току-що го убиха. Но в момента той смяташе този факт само за дребно, съпътстващо тревогите му обстоятелство.
Бе пребит до смърт със самун хляб. Това едва ли е възможно дори в най-ужасяващите човешки пекарни, но джуджешкият хляб има функция на нападателно оръжие с изумителни свойства. Джуджетата смятат пекарския занаят за неделима част от воинското изкуство. И когато правят каменни кексове, това изобщо не е метафора.