Керът се плесна по челото.
— Ох, вярно, данъчните декларации! Сигурно господин Желязнокор се тревожи, че не му ги занесох!
Бандитите така притиснаха гърбовете си, че заприличаха на шесторък дебелак, който харчи твърде много пари за шапки.
— Ъ-ъ… — смънка единият. — Стражниците не убиват просто ей тъй, нали?
— Да, въздържаме се — потвърди Ваймс, но уточни: — Когато сме на работа.
Най-дръзкият от грабителите изведнъж скочи, награби Ангуа и я принуди да стане.
— Ще си излезем оттука живи и здрави, иначе момичето ще си докара белята, ясно? — изсъска той злобно.
Някой прихна.
— Надявам се да не убиеш никого — промълви Керът.
— Туй ние ще си го решаваме!
— Не говорех на теб — обърна се Керът към бандита.
— Не се тревожи, ще се оправя — увери го Ангуа. Огледа още веднъж всички около масите, за да е сигурна, че Веселка не е в кръчмата, после въздъхна.
— Добре, господа, да свършваме с тази история по-бързичко.
— Не си играй с храната! — подхвърли някой. Чу се хихикане, което пресекна, щом Керът се загледа в тази посока. Стражниците изведнъж осъзнаха колко интересна гледка са чашите им.
— Няма нищо — кротко изрече Ангуа. Грабителите долавяха смътно, че тук става нещо смахнато, но не можеха да го налучкат. Започнаха да се примъкват към вратата. Никой не се надигна от мястото си, когато дръпнаха резето и излязоха заедно с Ангуа в мъглата.
— Няма ли да помогнем? — разтревожи се един от новаците в Стражата.
— Не заслужават да им помагаме — отсече Ваймс.
Навън се разнесе дрънчене на паднала броня, последвано от протяжно гърлено ръмжене. И от писък. Още един писък. И трети писък, прекъснат от „НЕНЕНЕнененененененеНЕ!…. Ъъърргххх!“ Нещо се блъсна тежко във вратата.
Ваймс стрелна с поглед Керът.
— Вие двамата със стражник Ангуа… хм… добре ли се погаждате?
— Чудесно, сър — увери го Керът.
— Някой би могъл да си помисли, че… а-а-а… са възможни дребни затруднения…
Пльосване на тяло, съпроводено с тихо бълбукане.
— Стремим се да ги преодоляваме, сър — малко по-силно сподели Керът, за да заглуши шума.
— Дочух, че баща й никак не е доволен от нейното желание да работи при нас…
— Сър, в Юбервалд не са особени почитатели на законността. Смятат, че е подходяща само за слабаците. Позволявам си да отбележа, че баронът не се отличава с развито гражданско съзнание.
— С други думи — доста е кръвожаден или поне такава слава му се носи.
— Тя иска да остане в Стражата, сър. Харесва й да среща различни хора.
Навън нещо изкъркори. Нечии нокти драснаха по прозореца. Притежателят им падна внезапно.
— Е, аз не ви се бъркам — отрони Ваймс.
— Оценявам това, сър.
За няколко секунди настъпи тишина, сетне вратата се отвори бавно. Ангуа влезе, оглаждайки дрехите по тялото си, и си седна на стола. Останалите стражници едновременно започнаха втори сеанс по изучаване на чаши.
— Ъ-ъ… — запъна се Керът.
— Рани от див звяр — осведоми го Ангуа. — Но единият от тях неволно простреля другия в крака.
— Мисля — проточи Ваймс, — че е най-добре да напишеш в доклада „Самонараняване при оказване на съпротива срещу задържане под стража“.
— Слушам, сър.
— Не е много редно да представяме случая така — намръщи се Керът.
— Те се опитаха да ограбят нашия бар и да вземат вър… тоест Ангуа за заложник — напомни Ваймс.
— О, сега разбирам, сър — поклати глава Керът. — Самонараняване. Ами да. Разбира се.
Тишина и спокойствие се бяха спуснали и в „Кърпеният барабан“. Трудно е да вдигаш шум, когато си в несвяст.
Сержант Колън се възхищаваше от собственото си хитроумие, проявено на едро, чрез десетлитров коктейл от ром и джин с накълцани вътре двайсетина лимона.
Все пак неколцина бяха останали по столовете си — сериозните пиячи, които се наливаха, сякаш е настъпил последният ден в живота им. Всъщност се надяваха да е точно така.
Фред Колън пък бе стигнал до дружелюбно-разговорчивия етап в къркането. Обърна се мудно към мъжа до себе си.
— Убавичко си е тука, а, приятелче?
— Ох, ама к’во ще разправям на жената после?… — изпъшка несретникът.
— Ми не’ам. Що не й речеш, че си бачкал до късно? И земи, че лапни е’но ментово бонбонче да не лъхаш…
— До късно ли? Хе! Изритаха ме! Мене! Майстора! Петнайсет годинки изкарах в „Спаджър и Уилямс“, ама бизнесът им издуха, щото Кери подби цените. Преместих се при Кери, после — бум! — и там няма работа за мене! „Излишен си“ — викат ми. Заради скапаните големи! Отнемат препитанието на истинските хора! Че за к’во им е на тях да бачкат, а? Не ги чакат гладни гърла вкъщи, я! А проклетата твар пипа тъй сръчно, че не й виждаш ръцете!