— Срамота…
— Да ги потрошим тия гадини, туй викам аз. Да де, имахме си голем и в „Спаджър и Уилямс“, ама вехтата развалина само се мъкнеше насам-натам, а не бръмчеше като муха. Ей, пич, и ти си дръж очите отворени, че накрая ще вземат и твойта работа!
— А, не, Скалоликия туй няма да го изтърпи — похвали се Колън, поклащайки се плавно.
— Ами тогаз няма ли да се намери местенце и за мене при вас?
— Не’ам — вдигна рамене сержантът. Мъжът до него май се раздвояваше. — К’ъв ти е занаятът?
— Фитилджия съм, пич.
— А, сериозна работа, ’начи.
— Ето, Фред — потупа го по рамото съдържателят и остави на масата гъсто изписано листче.
Колън се загледа с любопитство в танцуващите числа. Накрая реши да се съсредоточи само в онова най-отдолу, но се оказа твърде голямо, за да го осмисли.
— А, туй пък к’во е?
— Сметката на негова императорска лордска маркграфска светлост.
— Стига тъпотии, бе, никой не може да изкърка толкоз… Няма да платя!
— Сметката набъбна, щото вписах и счупеното.
— К’во счупено, бе?
Съдържателят измъкна тежка сопа от скривалището й под тезгяха.
— Ти избираш — ръце, крака. Само кажи.
— Айде, бе, Рон, познаваме се от години!
— Вярно, Фред, редовен клиент си. Затуй ще те оставя първо да си затвориш очите.
— Ама мангизите едва ще ми стигнат!
Съдържателят се ухили.
— Ето, видя ли, късметлия си.
Веселка Дребнодупе се облегна на стената до бившия клозет и захриптя.
Алхимиците придобиваха това умение в самото начало на кариерата си. От наставниците си знаеше, че има два показателя за добрия алхимик — атлетичен и интелектуален. Алхимюсьт отговаря на атлетичните критерии, ако е способен да прескочи работната маса и да се покрие зад уютно дебела яка стена за не повече от три секунди. С теста за интелигентност се справя, щом винаги знае точния момент, когато трябва да извърши спортния си подвиг.
Имаше си проблеми и с лабораторното оборудване. Задигна каквото можа от Гилдията, но истинската алхимическа лаборатория трябваше да бъде претъпкана със съдове, които сякаш са изработени на конгрес на хълцащите стъклари. На достойния алхимик не му се налагаше да използва вместо колба керамична чаша с нарисувано на нея мече. Ефрейтор Нобс вероятно щеше да се разстрои много, като види пораженията, нанесени на чашата от опитите на ефрейтор Дребнодупе.
Когато прецени, че пушеците вече са се уталожили по стените, тя се осмели да влезе отново в малката стаичка.
Имаше и още нещо, което я дразнеше. Книгите по алхимия бяха великолепни, всяка страница — истински шедьовър на най-способни гравьори, но в тях никъде не се намираха съвети като „Отвори навреме прозореца“. Разбира се, имаше подробни указания: „Добавяйте куирмска вода към цинка, докато газът започне да се отделя бурно на мехурчета“, обаче липсваха практичните допълнения: „Не правете това в собствения си дом и се сбогувайте с веждите си“.
Както и да е…
В импровизираните колби и епруветки обаче липсваше кафяво-зеленикавата лъскавина, която според „Наръчника на алхимика“ е сигурен признак за наличие на арсеник в пробата. Веселка вече направи опити с всички храни и напитки, които откри в кухните и килерите на двореца. За целта конфискува всика празна бутилка и чаша от Участька.
Реши да опита още веднъж със съдържанието на пакетче номер 2. Приличаше на мазно сирене. Сирене ли?… От дима й се замайваше главата. Ами да, помнеше, че взе проби и от сирене. Нямаше съмнение, че пакетче номер 17 съдържаше малко ланкърско със сини жилки, което влезе в неистово взаимодействие с киселината, проби дупчица в тавана и покри половината работна маса с гъста утайка, застинала подобно на катран.
Все пак извърши теста.
Само няколко минути по-късно трескаво разлистваше бележника си. Първата проба, взета от кухните (пикантен гъши пастет), бе вписана под номер 3. Ами номер 1 и 2? Ясно, първата проба беше бялата глина от Сбъркания мост… А втората?…
Намери каквото търсеше. Не може да бъде!
Пак се озърна към колбата. Насреща й сякаш се пулеше подигравателно арсенът в чиста метална форма.
Имаше още мъничко от пробата. Защо да не опита пак?… Но не е ли по-добре да се посъветва с някого?…
Втурна се към голямата стая, където дежуреше един трол.
— Къде е Командир Ваймс?
— При Сиренко, ефрейтор… — тролът се ухили — …Дребнодупе.
— Благодаря и да ти се връща тъпкано.
Тролът пак се обърна към разтревожения монах в кафяво расо.
— И к’во?
— Ами най-добре той сам да ви разкаже. Аз само седях зад съседното бюро.