Съставената от хиляди образи фигура носеше корона на главата си.
Избута рисунката към края на бюрото и пак се зае да оглежда. Провери внимателно за подозрителни тресчици. После приклекна и огледа какво има отдолу.
Навън се развиделяваше. Командирът на Стражата се отби в двете съседни стаи, за се увери, че щорите са вдигнати. Върна се в кабинета на Ветинари, пусна щорите, затвори вратите и тръгна покрай стените, за да търси издайнически светли дупчици.
Докъде щеше да стигне така? Да лази по пода, за да търси трески и там? Да си представя тръби за пускане на отровни стрелички? Пак вдигна щорите.
Вчера Ветинари бе започнал да се опомня. А сега изглеждаше съвсем закъсал. Някой бе успял да му навреди през нощта. Но как? Бавнодействащата отрова е същинска дяволия. Трябва да измислиш как да я пробутваш на жертвата всеки ден.
„А, не… Най-елегантният начин е да накараш жертвата сама да си дава отровата всеки ден. Не става с трески или с пирончета, защото няма да се одрасква на тях непрекъснато… С какво се занимава той всеки ден?“
Ваймс измъкна затрупана книга с множество отбелязки в нея — парчета от стари писма.
„Отрова като арсеника трябва да проникне в тялото. Не е достатъчно да я докосва. Или греша? Има ли форма на арсеника, която прониква през кожата?“
Никой не можеше да влезе при Патриция. Командирът на Стражата почти не се съмняваше в това. Не очакваше да има нещо нередно в храната или водата, но за всеки случай щеше да насъска Детритус пак да си побъбри приятелски с готвачите.
„Дали е вдишал нещо? Но как ще го пускат във въздуха всеки ден, без да събудят подозрения? Все същото е — трябва да вкарат отровата в стаята. Ами ако вече е била в стаята? Дребнодупе смени килима и леглото. Какво друго да измислим? Да изчегъртаме боята от тавана ли? Ветинари е споменал нещо за отровата пред Дребнодупе… Слагала се там, където никой нямало да надникне…“
Ваймс се усети, че още зяпа книгата. Нищо не успяваше да разчете в нея. Сигурно беше таен код или нещо подобно. И понеже познаваше Ветинари, не се и надяваше, че нормален човек би успял да разгадае шифрите му.
Книгата също може да се напои с отрова, нали? Вярно… но какво от това? Наоколо има още много книги. Трябва да си уверен, че непрекъснато ще отваря точно тази. А накрая ще си принуден да вкараш отровата в тялото му по друг начин. Като се убоде веднъж, човек започва да внимава.
Ваймс понякога се безпокоеше от всевластната си подозрителност. Щом започнеш да се питаш дали човек може да бъде отровен чрез думите, защо пък да не обвиниш тапетите, че са го побъркали? Впрочем този отвратителен зеленикав оттенък наистина би подлудил когото ще да е…
— Зън, зън, зън-зън!
— А, не!…
— Събуждането ти в шест часа! Добро утро! Ето и предварително уговорените ти срещи за деня — в десет преди пладне…
— Я да млъкваш! Каквото и да си запомнил за днес, то няма да…
Командирът на Стражата се запъна и се върна до бюрото. Ако очакваш да пипа по един лист всеки ден…
Лорд Ветинари беше всеизвестен с великолепната си памет. Но нали всеки си записва? Няма как да запомниш всяка дреболия. „Сряда: в 3 часа следобед терор, в 3 и четвърт почистване на ямата със скорпионите…“
Вдигна организатора към устата си.
— Има паметна бележка за тебе — съобщи на духчето.
— Ура! Нямам търпение да я чуя! И не забравяй първо да кажеш „паметна бележка“!
— Да говоря с… Проклятие! Паметна бележка:
„Ами дневникът на Ветинари?“
— Това ли е?
— Да.
Някой почука особено учтиво на вратата. Командирът на стражата я открехна.
— А, ти ли си, Дребнодупе?
Ваймс примига. Нещо не беше наред с това джудже.
— Сър, ей сега ще приготвя още от отварата на господин Поничката. — Джуджето се обърна към леглото на Патриция. — Ох, не изглежда никак добре, нали?
— Повикай някого и го преместете. Но първо накарай слугите да подготвят стая.
— Слушам, сър.
— А след като си свършат работата, избери наслуки друга стая и го пренесете в нея. И смени всичко, ясно? Мебели, вази, килими…
— Ъ-ъ… Разбрах, сър.
Ваймс се поколеба. Чак след двайсетина секунди схвана какво го смущаваше.
— Слушай, Дребнодупе…
— Да, сър?
— Ти… нещо… ушите…
— Обици, сър — нервно подсказа джуджето. — Даде ми ги стражник Ангуа.
— Сериозно? Ами… Бива… Само не знаех, че и вие носите накити.
— Сър, прочути сме с пръстените си.
— Разбира се, не отричам…
Вярно беше — никой не можеше да изкове вълшебен пръстен по-изкусно от джуджетата. Но… Вълшебни обици? Все едно. Някои вирове са твърде дълбоки, за да цамбуркаш безгрижно в тях.
Сержант Детритус подхождаше с интуитивен усет към подобни положения. Бе строил в редица всички служители в двореца и им крещеше оглушително.