„Виж го само старото ни приятелче Детритус — помисли Ваймс, слизайки по стъпалата. — Преди няколко години си беше обикновен тъп трол, а сега е един от най-ценните ни стражници, стига да го караш да повтаря получените заповеди, за да си сигурен, че ги е разбрал. А бронята му е по-лъскава дори от нагръдника на Керът, защото изобщо не му е скучно да я лъска. И овладя тънкостите на полицейската работа, както я вършат почти навсякъде във Вселената, тоест да реве разярено в лицата на хората, докато се предадат и си признаят. Единствената причина да си нямаме разправии с едноличен терористичен тролски режим в негово лице е лекотата, с която можеш да объркаш мисълта му — достатъчно е да му приложиш гадния номер да отричаш всичко на инат.“
— Знам, че всички сте забъркани! — ръмжеше страшно Детритус. — Ако виновният не си признае тутакси, целият персонал — чухте ли, целият персонал! — ще бъде затворен в тъмницата и ще метнем ключа в реката! — Посочи с дебел показалец една яка кухненска прислужничка. — Ти го направи, признай си!
— Не съм аз.
Сержантът обмисли новия обрат за секунда и ревна:
— А де беше снощи? Признай си!
— В леглото си, разбира се!
— Аха, правдоподобна версия и искаш да ти хванем вяра? Я си признай, винаги ли си в леглото нощем?
— Разбира се.
— Признай си — имаш ли свидетели?
— Виж го ти простака!
— Аха, нямаш свидетели, значи ти си виновна! Признай си!
— Не съм аз!
— А,тъй няма да…
— Добре, добре, благодаря засега, сержант — потупа го Ваймс по рамото. — Всички ли се събрахте тук? — Опари редицата със сърдит поглед. — Хайде, де, казвайте — всички ли сте тук?
Хората се оглеждаха взаимно и накрая някой вдигна ръка колебливо.
— Милдрид Лесна не е тук от вчера. Тя чисти горните етажи. Едно момче дойде да ни каже, че Милдрид трябвало да си остане вкъщи.
Командирът на Стражата усети лекичък студен гъдел по тила си.
— А не знаете ли какво е станало?
— Не, сър. Всичките й неща са си тук.
— Ясно. Сержант, преди да приключиш с дежурството, прати някого да я потьрси. И върви да се наспиш. Вие се разотивайте да вършите каквото ви се полага. А… Господин Дръмнот, един момент.
Личният секретар на Патриция бе наблюдавал досега похватите на Детритус със стъписан ужас.
— Слушам ви, Командир Ваймс.
— Каква е тази книга? Да не е дневникът на негово превъзходителство?
Дръмнот я взе и погледна корицата.
— Така ми се струва.
— Успяхте ли да разгадаете шифъра?
— Нима е шифрована?
— Моля? Никога ли не сте се опитвал да я прочетете?
— А защо да я чета, сър Самюъл? Не е моя, нали?
— Известно ли ви е, че предишният му секретар се опита да го убие?
— Да, сър. Веднага ще добавя, сър, че вече бях разпитван до припадък от вашите стражници.
Секретарят разлисти книгата и веждите му се извиха на челото.
— Какво ви казаха?
Дръмнот се замисли.
— Ами… „Ти си го направил, признай си! Всички са те видели, вече доста хора те издадоха, значи си виновен като едното нищо, признай си!“ Общо взето, това беше. А когато отрекох, че аз съм извършителят, въпросният полицейски служител изглеждаше много озадачен.
Секретарят лекичко си облиза пръстите и продължи да прелиства книгата. Ваймс се вторачи в ръката му.
Стъргането на трионите сякаш режеше и хладния въздух на утрото. Капитан Керът почука на двукрилата порта на склада за дървен материал и след малко му отвориха.
— Добро утро, господине! Доколкото знам, имате един голем тук.
— Имах — отвърна търговецът.
— Ех, че история! — процеди през зъби Ангуа. — Още един…
Досега станаха четири. Онзи в леярната легнал под чука, вторият в склада за каменоделски материали вече представлява десет керамични пръста, щръкнали изпод няколко тона варовикова скала, а големът от пристанището бил видян за последен път да крачи към морето по зловонната кора на реката…
— Смахната работа — отсъди търговецът, почуквайки с пръст по туловището на голема, — Сидни се кълне, че това нещо чегъртало упорито с триона, докато си отрязало главата. Имам поръчка за голяма партида ясенови дъски и трябва да я изпълня до следобеда. А сега кой ще ги нареже, ако смея да попитам?
Ангуа вдигна главата на голема. Доколкото можеше да се каже, че има някакво изражение, то бе съсредоточено напрежение.
— А пък Алф казва — продължи търговецът, — че снощи в „Барабана“ някой си разправял как големите започнали да трепят хора…
— Още проучваме различни версии — прекъсна го любезно Керът. — Вие сте господин… Пребъл Скинк, нали? Вашият брат държи магазинчето за пълнене на лампи на Въжената улица, а дъщеря ви е прислужничка в Университета.