— Вижте само тази вдлъбнатина! — призова Хопкинсън. — Коричката е съсипана.
— КАКТО И ВАШИЯТ ЧЕРЕП — не пропусна да отбележи Смърт.
— О, да — съгласи се Хопкинсън, но с тона на човек, според когото черепи се намират по пет за долар, обаче добрият хлебен експонат е скъпоценна рядкост. — Какво пречеше да ме ударят с обикновена тояга? Или с чук? Щях да им услужа, ако ме бяха помолили.
Смърт, който по природа си беше маниакално целеустремен, веднага разпозна истинския майстор. Покойният господин Хопкинсън имаше писклив глас и носеше очилата си окачени с черна лентичка на врата (сега неговият дух притежаваше безтелесното им съответствие) — издайнически белези на характер, склонен към почистване на невидимите части от мебелите и подреждане на кламерите по размери.
— Твърде печално — отбеляза господин Хопкинсън. — И е проява на неблагодарност, след като им помогнах с пещта. Наистина смятам, че имам основания да се оплача.
— ГОСПОДИН ХОПКИНСЪН, ВИЕ ОСЪЗНАВАТЕ ЛИ НАПЪЛНО фАКТА, ЧЕ СТЕ МЪРТЪВ?
— Мъртъв ли?! — извиси глас уредникът. — О, не! Няма как да съм мъртъв. Това е голямо неудобство. Та аз дори още не съм довършил каталога на бойните метателни кифлички.
— ВЪПРЕКИ ТОВА ФАКТЪТ Е НАЛИЦЕ.
— Не, не. Съжалявам, но това е недопустимо. Налага се да почакате. Наистина не мога да допусна такава безсмислица.
Смърт се озадачи. Повечето хора след дървоначалното си объркване дори изпитваха известно облекчение, че са умрели. Отърваваха се от тежко бреме в подсъзнанието си. Бе им се случило най-лошото и вече можеха (образно казано, разбира се) да продължат нататък с леко сърце. Малцина смятаха случката за досадно недоразумение, от което е възможно да се измъкнеш, ако се жалваш достатъчно настойчиво.
Едната ръка на господин Хопкинсън мина през плота на масата.
— О…
— СЕГА РАЗБРАХТЕ ЛИ?
— Моментът е крайно неподходящ. Не можахте ли да подберете по-удобно време?
— САМО АКО СЕ БЯХ ПОСЪВЕТВАЛ С ВАШИЯ УБИЕЦ.
— Всичко това ми се струва твърде зле организирано. Искам да подам жалба. В края на краищата аз съм съвестен данъкоплатец.
— АЗ СЬМ СМЪРТ, А НЕ БИРНИК. ПОЯВЯВАМ СЕ САМО ВЕДНЪЖ.
Безплътната сянка на господин Хопкинсън започна да избледнява.
— Но аз винаги съм се опитвал да планирам разумно бъдещето…
— УБЕДИЛ СЪМ СЕ, ЧЕ НАЙ-ДОБРИЯТ ПОДХОД Е ДА ПРИЕМАМЕ ЖИВОТА ТАКЪВ, КАКЪВТО НИ СЕ СЛУЧВА.
— Бих казал, че е прекалено безотговорно…
— ПОНЕ АЗ ВИНАГИ СЬМ ИМАЛ ПОЛЗА ОТ ТОЗИ ПОДХОД.
Носилката спря пред Двора на Псевдополис. Ваймс остави носачите да я паркират някъде и влезе, обличайки куртката в движение.
А сякаш беше вчера, когато заварваше Участъка почти пуст. Старият сержант Колън си дремеше на стола, а прането на ефрейтор Нобс се сушеше до печката. После изведнъж всичко се обърна надолу с главата…
Сержант Колън вече го чакаше с бележник в ръка.
— Сър, получих докладите от другите Участъци — съобщи той, подтичвайки в крачка с Ваймс.
— Нещо за отбелязване?
— Сър, имаме доста смахнато убийство. В една от ония вехти къщи на Сбъркания мост. Някакъв дърт жрец го е отнесъл. Още не знам подробности. От патрула настояват само да огледаме.
— Кой е открил трупа?
— Редови стражник Визит.
— О, богове…
— Тъй вярно, сър.
— Ще се опитам да намина натам тази сутрин. Нещо друго?
— Ефрейтор Нобс не е добре, сър.
— Това го знам отдавна.
— Искам да кажа, сър, че е в отпуск по болест.
— Значи този път не е заради погребението на някоя от бабите му?
— Съвсем не, сър.
— Между другото, на колко погребения е ходил тази година?
— Седем, сър.
— Тези Нобс трябва да са извънредно странно семейство.
— Тъй вярно, сър.
— Фред, изобщо не е нужно да вмъкваш „сър“ на всяка втора дума.
— Имаме си попълнение, сър. — Сержантът изви очи многозначително към една скамейка в канцеларията. — Дошъл е по оная обява за работата с алхимия.
Едно джудже се усмихна неуверено.
— Добре. Ще го приема в кабинета си. — Ваймс бръкна в джоба на куртката си и извади кесията с парите на убиеца. — Фред, би ли добавил това към фонда за вдовиците и сираците?
— Ей сегичка. Чудесно, сър. Ако ще правите още такива вноски, ще можем да си позволим доста повече вдовици и сираци.
Сержант Колън се върна зад бюрото си, тихичко издърпа чекмеджето, извади оттам книга и продължи да я чете. Заглавието й гласеше „Скотовъдство“. Градският жител Колън отначало доста се смути, защото сбърка думата с друга, която започваше по същия начин и сякаш намекваше за странните наклонности на хората в дълбоката провинция… Оказа се, че в книгата просто е обяснено как трябва да се размножават говедата, свинете и овцете.