Остави колбата на масата.
— Съвсем сигурно ли е? — усъмни се Керът.
— Да.
— Лудичкия Артър не би тровил плъховете, нали? Особено онези, които ще бъдат сготвени.
— Чувала съм, че не прелива от обич към джуджетата — подхвърли Ангуа.
— Да, но в бизнеса няма симпатии или вражди. Бездруго никой, който често се пазари с джуджетата, не се влюбва в тях. А Лудичкия Артър снабдява всяка джуджешка закусвалня и ресторант в града.
— Дали не са се натъпкали с арсеник, преди да ги улови? — предположи Ангуа. — В края на краищата той се използва именно за отрова за мишки…
— Именно — натърти Керът.
— Ха, да не намекваш, че Ветинари хапва по някое вкусно плъхче всеки ден?
— Доколкото знам, използва плъховете като шпиони, затова не вярвам да ги хаби в ролята на закуска. Но няма да е зле, ако научим къде точно си лови стоката Лудичкия Артър, не мислиш ли?
— Командир Ваймс каза съвсем недвусмислено, че той ще разследва отравянето на Ветинари — напомни Ангуа.
— Но ние само ще проверим причината плъховете на Гимлет да са просмукани с арсеник — невинно възрази Керът. — Пък и аз смятам да възложа това на сержант Колън.
— Все пак… да се занимаваме с Лудичкия Артър? — поклати глава тя. — Той е превъртял, та чак се е преобърнал.
— Фред може да вземе и Ноби. Ей сега ще отида да го помоля. Хм… Ефрейтор Дребнодупе?
— Да, капитан Керът?
— Забелязвам, че се опитваш да криеш лицето си от мен… А! Кой те удари?
— Никой, сър!
— Но имаш синини около очите, а устните ти…
— Чувствам се чудесно, сър! — отчаяно избълва Веселка.
— Е, добре, щом казваш. Аз… аз ще потърся сержант Колън…
Измъкна се смутен. В стаичката останаха само Веселка и Ангуа. „Ето ни и нас, момичетата — подсмихна се Ангуа. — Е, поне от нас двете може да се скалъпи някак едно нормално момиче.“
— Сенките за очи май не свършиха работа — призна тя. — Червилото ти отива, но сенките… Не.
— Трябва да натрупам опит.
— Впрочем убедена ли си, че искаш да си запазиш брадата?
— Нима ми подсказваш… да се обръсна? — ахна Веселка.
— Добре, добре, не се стягай толкова. А какво ще кажеш за железния си шлем?
— Подарък ми е от баба! И е типично джуджешки!
— Чудесно, ти си знаеш. Все пак добре започваш.
Някъде под Анкх-Морпорк един плъх си щъкаше по своите дела. В момента минаваше безгрижно през руините на влажно подземие. Свърна зад ъгъла, за да се насочи към познатия му зърнен склад, и едва не се блъсна в друг плъх.
Този обаче стоеше на задните си лапички, носеше черна роба по мярка и размахваше миниатюрна коса. Доколкото личеше под качулката, муцунката му белееше като кост.
— ПИСУК? — обади се странната фигурка. После избледня и зад нея се появи малко по-дребно същество. В него липсваше каквато и да било прилика с плъх освен по размерите. Имаше човешки вид… или поне хуманоиден. Носеше панталон от кожа на плъх и два патрондаша накръст през гърдите. И пушеше необичайно малка пура. Вдигна арбалетчето си и натисна спусъка. Душата на току-що починалия плъх — защото твар, която в толкова много неща се родее с хората, несъмнено има душа — проследи унило как човечето хвана доскорошното й вместилище за опашката и го отмъкна. Душата се обърна към Смърт на мишките.
— Писук?
Мрачният Пискун закима в съгласие.
— ПИСУК!
Минута, по-късно Лудичкия Артър излезе на дневна светлина, повлякъл плъха. Край стената бяха наредени прилежно още петдесет и седем. Въпреки прякора си Лудичкия Артър обаче внимаваше да не посяга на малките и бременните самки. Предвидливо е да се погрижиш и за утрешната си прехрана.
Преносимата му табела още беше закрепена над дупката. Като единствен изтребител на гризачи и вредители, който влиза в схватка с противника при равни условия, Лудичкия Артър смяташе, че малко реклама няма да му е излишна.
Извади най-дребното бележниче в света и огризка от детско моливче. Тъй, какво излиза… Петдесет и осем кожи по две за едно пени, награда от градската управа по едно пени за десет представени опашки, телата — при Гимлет, по две пенита за три, ех, че стиснато джудже…
Над него надвисна тъмен силует и един крак се стовари с все сила отгоре му.
— Спипах ли те! — възкликна собственикът на ботуша. — Още ли ловиш плъхчета без членска карта от Гилдията, а? Сид, по-лесна десетарка не сме изкарвали. Я да го отнесем на…
Мъжът най-неочаквано усети как се повдига една педя над земята, после беше завъртян и запратен в стената. Съратникът му зяпаше изумен как мъничка пушилка пробягва по ботуша му и твърде късно се сети какво става.
— Ей, тоя ми се пъхна в крачола! И се катери… Аууааа! — Чу се сухо пращене. — Колянцето ми! Потроши ми колянцето!