— Значи е сигурно, че ги хвана под кланиците? — настоя Колън.
— Ами да. Там се работи лесно. Има кожари, свещари, месари, колбасари, к’вито щеш. За плъхчетата пада здраво плюскане.
— Схванах — кимна сержантът. — Е, доста време ти отнехме…
— А как се оправяш с осите? — не сдържа любопитството си Ноби. — С дим ли ги изкарваш от гнездото?
— И туй правя, щото е спортсменско да ги целиш в полет — потвърди Лудичкия Артър. — Ама ако имам много работа същия ден, правя фишеци от оня черен барут, дето го продават алхимиците.
Човечето се потупа по патрондашите.
— Просто ги гърмиш, а? — сви вежди Ноби. — Туй вече не е спортсменско.
— Да, бе, ти ще ми кажеш! Я опитай някой път да нахълташ в гнездото, да заложиш фишеците, да палнеш фитилите и да си пробиеш път до изхода с бой, преди всичко да се е разхвърчало на парчета!
— Губим си времето, сержант — поклати глава Ноби, когато се отдалечиха на безопасно разстояние. — Някакви си плъхове хапнали отрова, после той ги претрепал. Ние к’во да правим? Откога тровенето на плъхове е незаконно?
Колън се почеса по брадичката.
— А бе, да ти кажа, става малко оплетено за нас. Не гледаш ли к’во се мъти наоколо? Всеки обикаля и се прави на детектор и накрая нас ще изкарат най-загубените тъпчовци. Как си го мислиш — връщаме се в Участъка, докладваме, че сме си поприказвали с Лудичкия Артър, той отрекъл и край? Ама ние сме човеци, нали? Е, поне аз съм човек и за тебе съм почти сигурен, само дето вече се влачим на опашката. Ноби, туй вече не е мойта Стража. Тролове, джуджета, водоливници… Познаваш ме, не ги мразя, ама честно признавам, че си мечтая да се махна в малката си фермичка и да зяпам как пилетата щъкат пред вратата. Ще ми се обаче да свърша накрая нещо свястно, та да се гордея.
— Добре де, к’во да правим сега? Да почукаме на всяка врата из пазара за добитък и да ги питаме дали не са скътали малко арсеник ли?
— Ъхъ — потвърди Колън. — Обикаляме и приказваме. Нали туй иска Ваймс от нас?
— Ама там са стотици места! Пък и нали ще отрекат?
— Вярно, обаче поне ще попитаме. Ноби, не е както преди. Съвременна полицейска работа. Детекторска, де. Вече се иска да свършим нещо. Виж колко голяма стана Стражата. Хич не съм против Детритус да е сержант, щото като го опознаеш, не е лош. Но я си представи, че скоро някое джудже ще почне да ни заповядва. За мене е все тая, аз ще си бъда във фермичката. Ти помисли за бъдещето. Както е тръгнала да набъбва Стражата, може скоро да се отвори място за още един капитан. Много скапана работа ще стане, ако се казва Силен в ръката или Чакълчо, а? Вземи се стегни, туй ще ти река.
— Фред, ти никога ли не си напирал да ставаш капитан?
— Аз ли да ставам фуражка? Имам си гордост, мой човек. Нека ония, дето им приляга фуражката, те да си офицерстват. Мойто място си е при обикновените хора.
— Ех, и мойто да беше там… — начумери се Ноби. — Я виж к’во намерих сутринта пред вратата.
Подаде на Колън правоъгълно картонче с позлатени ръбчета. „Лейди Селачии ще приема у дома си от пет следобед и би се радвала на компанията на лорд Дьо Нобс.“
— Охо! — възкликна сержантът.
— Наслушал съм се на разни истории за ония богати дъртофелници — още по-потиснато промълви Ноби. — Май иска да върти разни шашми с мене.
— Не, бе, не! — Колън изгледа вървящия до него невероятен обект на желанието. — Знам ги тия завъртулки от чичо си. Тя само те кани на малко хапване и пийване. Тъй си е при вас, тузарите. Ще се наливате, ще плюскате и ще си дрънкате за литетирута… ох, да му се не види, за книжки и картинки.
— Нямам засукани дрешки — унило напомни Ноби.
— А, ето как дори ще спечелиш точки — насърчи го Колън. — Униформата си е много на място за такива сбирки.
— Без майтап? — живна Ноби. — Ей, множко се събраха таквиз покани при мене. Едни натруфени, все едно някой им е гризкал краищата със златни зъби. Банкети, балове, други измишльотини…
Сержантът се взря в приятелчето си. Стъписваща, но натрапчива мисъл се промъкваше в ума му.
— А бе… Техният светски сезон е към края си, та нямат време.