— За к’во?
— Ами… Чудя се дали всички тия тузарки не са намислили да те женят за щерките си…
— А стига, бе!
— От маркграфа по-нависоко е само някой херцог, пък ние си нямаме такъв. И крал си нямаме. Значи маркграфът на Анкх става истинска голяма клечка, сещаш ли се?
Колън си признаваше, че така му е по-лесно да изрече догадките си. Звучаха доста правдоподобно, когато казваше само „Маркграфът на Анкх“, без да добавя „Ноби Нобс“. Предполагаше, че много жени ще са щастливи да имат за зет маркграфа, дори ако се налага да изтърпят Ноби.
Е… Поне няколко ще се намерят.
— Ей, хич не ми е хрумвало! — промълви Ноби и очите му светнаха. — И някои от ония момичета ще наследят доста парици, а?
— Повечко, отколкото дрънкат в твоя джоб.
— Пък и съм длъжник… не, бе, длъжен пред ония, де… идните поколения да съхраня рода Нобс, нали?
Колън се загледа в него с тревожната радост на луд учен, който преди малко е зашил главата на творението си, пуснал е ток през мозъка му и сега го наблюдава как се тътри зловещо към селцето в близката долина.
— Брей! — мечтателно промълви Ноби и погледът му се размъти.
— Дотук добре — подхвана сержантът, — ама първо аз ще обиколя кланиците, ти пък тръгни по Улицата на чревцата и ще се върнем в Участъка с чиста съвест, щото сме си свършили работата. Разбрахме ли се?
— Добър ден, Командир Ваймс — с официален тон изрече Керът и затвори вратата зад себе си. — Явявам се да докладвам.
Ваймс се бе свлякъл на стола си и зяпаше през прозореца. Мъглата припълзяваше отново по улиците. Операта отсреща вече се виждаше смътно.
— Сър, ние… ъ-ъ… се опитахме да намерим колкото се може повече големи — продължи Керът, а в същото време се мъчеше да открие с поглед бутилка на бюрото. — Вече е почти невъзможно, сър. Установихме, че единадесет от тях са се самоунищожили и към пладне хората също са започнали да ги трошат или да вадят свещените писмена от главите им. Крайно неприятно положение, сър. Навсякъде из града се въргалят керамични отломки. Сякаш хората… са чакали първия удобен повод. Твърде странно. Досега големите само работеха и не се бъркаха в чужди дела. А някои от самоунищожилите се са оставили… ами писма, сър. Колко са опечалени и засрамени. И всички са написали нещо за глината си…
Ваймс не го и погледна. Керът се постара да се наведе по-незабелязано, за да провери дали бутилката не е оставена на пода.
— А в заведението на Гимлет са предлагали на клиентите си отровени плъхове. Отровени с арсеник, сър. Възложих на сержант Колън и на Ноби да проверят какво става. Може да е объркващо съвпадение, но не се знае…
Ваймс рязко изви глава и се вторачи в него. Шумното му дишане сякаш изпълваше стаята — плитко, накъсано, като от дробовете на човек, който едва се задържа на ръба.
— Капитане, какво сме пропуснали, а? — попита някак отчуждено.
— Сър?…
— В спалнята на Ветинари. Има легло. Има бюро. Разни неща по бюрото. Нощно шкафче. Стол. Килим. Сменихме всичко. Той се храни. Но ние проверяваме и храната, нали?
— До последната трошица, сър.
— Нима? Може и да се заблуждаваме. Умът ми не го побира, но може и да сме били небрежни. В гробището има доказателство за нашето нехайство! — Командирът на Стражата вече ръмжеше свирепо.
— Какво друго да търсим? Дребнодупе твърди, че по него няма никакви подозрителни белези. Хайде да проумеем най-после как става, а с повечко късмет ще научим и кой го прави.
— Сър, той диша въздуха в онази стая постоянно, а ние само наминаваме…
— Нали го преместихме в друга спалня! Хич не си го представям, но дори някой да е напомпвал отрова във въздуха… Как ще го уредят отново, като дебнем денонощно?! Трябва да е нещо в храната!
— Лично ги наблюдавах как я опитват, сър.
— Значи не гледаме достатъчно внимателно, проклети да сме! Хората умират, капитане! Госпожа Лесна е мъртва!
— Коя, сър?
— Никога ли не си чувал това име?
— Не си спомням, сър. С какво се е занимавала?
— Ами с нищо особено. Просто е отгледала девет хлапета в две стайчета, в които не можеш и да се протегнеш хубаво. Шила е ризи за по два пенса на час всеки ден, отпуснат й от скапаните богове. Просто се е бъхтала и никому не е досаждала. А сега е труп, капитане! Нейното внуче също. Било е на четиринайсет месеца. И защо? Защото нейната пораснала внучка им занесла нещо вкусничко от кухнята на двореца! За да ги зарадва! Представяш ли си — Милдрид си мислеше, че ще я арестувам за кражба! На проклетото им погребение, да му се не види! — Пръстите на Ваймс се свиха като в гърч, кокалчетата на юмруците му побеляха. — Е, туй вече си е убийство. Преди беше покушение, но вече няма политика, има самоубийства! И то защото не ни хрумват правилните въпроси, вдън земя да потънем дано!