Изгледа подканящо голема.
„НЕ. ГЛИНА ОТ МОЯТА ГЛИНА. НЯМА ДА БЪДА ПРЕДАТЕЛ.“
Керът въздъхна.
— Няма и да те принуждавам. — Неочаквано се ухили. — Макар че бих могъл, да знаеш. Ами ако добавя няколко думички в твоите писмена, за да станеш по-общителен? — Пламъкът се разгоря по-ярко в очите на голема. — Не бих постъпил така, разбира се, защото е нечовешко. Поне ти никого не си убивал. И не мога да ти отнема свободата, защото никога не си я имал. Хайде, върви. Знам къде живееш.
„ЖИВОТЪТ Е В РАБОТАТА.“
— Дорфл, а какво искат големите? Открай време ви виждам да ходите по улиците и все да вършите нещо, но какво всъщност се надявате да постигнете?
Моливът драсна за миг по плочата: „ИЗБАВЛЕНИЕ“. После Дорфл се обърна и излезе.
— Ех, да му!… — провикна се Керът, но — разбира се! — сърце не му даде да довърши.
Потропа с пръсти по бюрото, стана изведнъж, облече се и мина по коридора, за да намери Ангуа. Тя се облягаше на стената в стаичката на ефрейтор Дребнодупе и си приказваше с джуджето.
— Отпратих Дорфл да се прибере вкъщи — съобщи Керът.
— Че той има ли дом? — изсумтя Ангуа.
— Е, поне ще се върне в кланицата. Но май моментът не е особено подходящ един голем да се разхожда сам, затова просто ще повървя след него и ще го пазя от… Ефрейтор Дребнодупе, добре ли се чувстваш?
— Тъй вярно, сър — потвърди Веселка.
— Но ти носиш…
Съзнанието на Керът се разбунтува и не му даде да изрече ужасната дума.
— Пола, сър. Кожена.
Той усърдно потърси някаква уместна реплика.
— А, тъй ли…
— Ще дойда с теб — реши Ангуа. — Веселка може и сама да наглежда Участъка.
— Пола… — мънкаше Керът, който изобщо не я слушаше. — Ами… Добре… Просто стой тук… Ние скоро ще се върнем. И… ъ-ъ… седни зад бюрото и не мърдай оттам, моля те.
— Да вървим — натърти Ангуа. Когато излязоха в мъглата, Керът веднага попита:
— Не забелязваш ли нещо странно в Дребнодупе?
— Струва ми се съвсем нормална жена като за джудже — отвърна хладнокръвно Ангуа.
— Жена ли?! Той ти е казал, че е жена?!
— Тя — благо го поправи Ангуа. — Все пак живеем в Анкх-Морпорк. Тук има по-голямо разнообразие от местоимения.
Направо надушваше объркването му. Разбира се, всеки знаеше, че някъде под безбройните слоеве корави кожени одежди и ризници джуджетата се различават достатъчно помежду си, за да осигурят продължението на рода. Но на тази тема самите джуджета беседваха помежду си само в най-критичните моменти от ухажването, за да си спестят неловките недоразумения.
— Е, бих очаквал да прояви почтеност и да запази този факт за себе си — едва успя да изрече Керът. — Тоест… Нямам нищо против жените. И съм почти сигурен, че и моята осиновителка беше жена. Но не мисля, че е особено благоразумно да привлича внимание върху обстоятелството към кой пол принадлежи.
— Керът, нещо не е наред с главата ти — вдигна рамене Ангуа.
— Моля?
— Сигурно си я държиш постоянно навряна в задника. Що за глупост! Малко грим и една пола, а ти се държиш сякаш се е престорила на госпожица Ва Ва Вуум и е започнала да танцува по масите в Миризливия клуб!
В следващите секунди на стъписано мълчание и двамата се напъваха да си представят стриптизьорка от джуджешката раса. Въображенията им се оказаха безсилни.
— Все едно… — махна с ръка Ангуа. — Ако и в Анкх-Морпорк не може да бъде каквато е всъщност, тогава къде?
— Ще си имаме разправии, когато другите джуджета забележат — упорстваше Керът. — Ами че аз почти виждах неговите колене. Ох… Нейните.
— Всеки има колене — напомни мило Ангуа.
— Вероятно, но тя сама си навлича неприятности, като се перчи. Аз съм свикнал с коленете и мога да си кажа: „Ето, колене, те просто са стави на краката.“ Но някои от момчетата…