Дъртия Гнусен Рон закрачи редом с него.
— Ех, да им го… преметнаха ме, ама…
— Съчувствам ти — увери го Ваймс.
— Разправях им аз да намажат хляба на маслото, ама… Господине, Кралица Моли казва да си пазиш гърба денем и нощем…
— А, туй пък що за приказка беше?!
— …Та да се запържи млякото! — победоносно и невинно продължи Дъртия Гнусен Рон. — Да си нагълтат крачолите дано наедно с голямата си невестулка!…
Просякът се отдалечи, повлякъл пешовете на палтото си по земята. Пред него припкаше кученцето, което му служеше като помощен мозък.
В стаята на слугите се вихреше суматоха.
— Пак ли „Светло слабо“? — поклати глава икономът.
— Още сто и четири халби! — малко зашеметено съобщи лакеят.
Икономът само вдигна рамене.
— Хари, Сид, Роб и Джефри… Грабвайте по два подноса и тичайте пак до „Кралската глава“! Оня какви ги върши там, а?
— Нали уж щяха да си четат поезия, ама той реши да им разправя смешки…
— Анекдоти ли?
— А бе, как да ти кажа… Повече приличат на вицове, от нашите…
Колкото и да беше смайващо, но хем ръмеше все по-досадно, хем мъглата ставаше по-плътна. Вятърът упорито натикваше капките през прозореца и Ваймс накрая го затвори. Запали свещите на бюрото и отвори бележника си.
Вероятно нямаше да е зле, ако си послужеше с духчето-организатор, но предпочиташе всичко да му е пред очите.
Първо написа „Арсеник“ и очерта широк кръг около думата. Наоколо добави „Ноктите на отец Тубелчек“, „Плъхове“, „Ветинари“ и „Госпожа Лесна“. По-надолу следваха „Големи“ с още един кръг. Около втората важна дума написа „Отец Тубелчек?“ и „Г-н Хопкинсън?“. Поумува и на страницата се появиха „Открадната глина“ и „Шамот“.
Идваше ред на въпросите: „Защо един голем си признава нещо, което не е сторил?“
Позяпа пламъчетата на свещите и се сети: „Плъховете ядат най-различни неща.“
Мина време и страницата се запълни още малко:
„Какво може да има един жрец, та да е нужно другиму?“
Долу издрънча броня — един от патрулите се бе прибрал в Участъка. Някой от ефрейторите се развика ядосано.
„Думи“ — пишеше Ваймс. „Какво е имал г-н Хопкинсън? Джуджешки хляб ли? Не е откраднат. А друго?“
Ваймс позяпа листа, добави „Пекарна“, вторачи се в думата, задраска я и я замести с „Пещ?“, направи поредното кръгче около нея, също и около „Открадната глина“ и ги свърза с линия.
Под ноктите на стария жрец е имало арсеник. Дали се е опитвал да трови плъховете, които са му досаждали? Арсеникът се използва за какво ли не. Всеки може да си го купи на килограм от алхимиците.
Надраска „Арсениково чудовище“ и изгледа недоволно двете думи. Под ноктите обикновено има само мръсотия. Ако хората се сбият, под ноктите им попадат кожа или кръв, а не мас и арсеник. Плъзна поглед по страницата и започна да пише:
„Големите не са живи. Но те си мислят, че са живи. А какво правят живите твари? Отг.: Дишат, ядат, серат.“ Поумува, опулил очи към мъглата навън, и довърши: „Правят и други живи твари.“
Нещо сякаш го погъделичка по тила. Надраска кръгче около името на покойния Хопкинсън и прокара линия към друго кръгче, което запълни с изречението „Той е имал голяма пещ“.
Хм… Дребнодупе спомена, че било невъзможно глината да се изпече правилно в пещ за хляб. Затова пък може да се изпече неправилно, нали? Пак се зазяпа в пламъчетата на свещите. Не биха го сторили, нали? О, богове… Сигурно греши…
Но… Имали са нужда само от глина. И от посветен във вярата човек, който е знаел какви слова да напише. Е, да, сети се Ваймс, и от майстор, за да извае фигурата, обаче големите са имали стотици, че и хиляди години да се научат как да пипат сръчно с ръцете си.
С грамадните си ръчища, които в плашещите видения на хората толкова лесно се свиват в юмруци.
После пък веднага са поискали да заличат следите… Едва ли са разбирали, че е убийство, смятали са го за нещо като изключване на машина…
Пак направи разкривено подобие на кръгче върху листа.
Шамот. Стара препечена глина, и то ситно смляна.
Добавили са от своята глина. Ето, Дорфл има ново стъпало, само че не го е изпипал много добре. Сложили са частица от себе си в новия голем. Всичко това обаче звучеше някак… Ноби би изрекъл без колебание „Кухо, та чак дрънка“. Самият Ваймс не знаеше как да определи измислиците си. Като че се занимаваше с някакво тайно общество. „Глина от моята глина.“ Ха… Плът и кръв от моята плът и кръв…
Проклети туловища! Решили да подражават на по-висшите от тях…
Той едва не си разчекна устата от прозявка. Сън… Как би му олекнало от малко сън. Или от нещо друго…
Взираше се мътно в изписаната страница. А дясната му ръка по неизтребимо вкоренен навик се спусна към най-долното чекмедже на бюрото, за да потърси утеха срещу преумората и тревогите. Не че там се свърташе бутилка вече много месеци… Но нали навикът е втора природа…
Пръстите му напипаха стъкло, в което нещо избълбука съблазнително.
Ръката му вдигна дебелата бутилка пред очите му. Етикетът го уверяваше, че се е натъкнал на „Най-малцовото от казаните на Макужас“.
Течността вътре едва ли не пълзеше нагоре към тапата в страстното си желание да бъде изпита.
Очите на Ваймс се изцъклиха. Посегна за бутилка и я намери…
А не биваше да я има в чекмеджето. Той си знаеше, че Керът и Фред Колън го наглеждат бдително, но нямаше нужда. Не бе купувал дори една-единствена бутилка, откакто се ожени, защото обеща на Сибил…
И най-ненадейно държеше пред очите си не някаква си шльокавица, ами най-свястното питие, предлагано от Макужас…
Вече го бе опитвал веднъж. Не помнеше как тъй си го е позволил, защото обичайната му течна диета имаше изтънчеността на удар с чук по черепа. Може би в джоба му са се задържали малко повече парици. Помнеше обаче как само помириса уискито и му се стори, че е настъпила Прасоколеда. И то още преди първата глътка…