Взираше се мътно в изписаната страница. А дясната му ръка по неизтребимо вкоренен навик се спусна към най-долното чекмедже на бюрото, за да потърси утеха срещу преумората и тревогите. Не че там се свърташе бутилка вече много месеци… Но нали навикът е втора природа…
Пръстите му напипаха стъкло, в което нещо избълбука съблазнително.
Ръката му вдигна дебелата бутилка пред очите му. Етикетът го уверяваше, че се е натъкнал на „Най-малцовото от казаните на Макужас“.
Течността вътре едва ли не пълзеше нагоре към тапата в страстното си желание да бъде изпита.
Очите на Ваймс се изцъклиха. Посегна за бутилка и я намери…
А не биваше да я има в чекмеджето. Той си знаеше, че Керът и Фред Колън го наглеждат бдително, но нямаше нужда. Не бе купувал дори една-единствена бутилка, откакто се ожени, защото обеща на Сибил…
И най-ненадейно държеше пред очите си не някаква си шльокавица, ами най-свястното питие, предлагано от Макужас…
Вече го бе опитвал веднъж. Не помнеше как тъй си го е позволил, защото обичайната му течна диета имаше изтънчеността на удар с чук по черепа. Може би в джоба му са се задържали малко повече парици. Помнеше обаче как само помириса уискито и му се стори, че е настъпила Прасоколеда. И то още преди първата глътка…
— Тогаз пък тя казала: „Брей, че чудна работа — нали снощи не стана тъй!“ — довърши вица ефрейтор Нобс.
И грейна в очакване към веселата си компания. Тишината тегнеше в залата. После някой в тълпата се засмя съвсем плахо, сякаш очакваше всички наоколо да му се намръщят. Последва го втори мъж и веднага към тях се присъединиха още двама-трима. Изведнъж кикотът избухна навсякъде. Ноби се наслаждаваше.
— А! — сети се. — Не съм ви разправил за оня клачианец, дето влязъл в кръчмата с мъничкото пиано…
— Мисля — твърдо го прекъсна лейди Селачии, — че може би е време да обърнем малко внимание и на трапезата.
— Имате ли свински крачета? — жизнерадостно попита Ноби. — Страхотно вървят със „Светло слабо“.
— Обикновено — натърти домакинята — не се храня с крайниците на свинете.
— О, не сте опитвали сандвич със свински крачета… Няма нищо по-вкусно.
— Хм… Все пак… Това не е най-изтънченото ястие, нали? — неуверено се възпротиви лейди Селачии.
— А, по-загорялото можете да го остържете. — Ноби реши да бъде снизходителен. — И не е задължително да дъвчете хрущялите. Щом си падате по глезотии…
Сержант Колън отвори очи и изстена. Болеше го главата. Бяха го праснали с нещо. Може би със стената.
И му вързаха ръцете и краката.
Доколкото се ориентираше, сега лежеше на тъмно върху дървен под. Усещаше и някаква мазна миризма. Подразни се, че му е толкова позната, а не налучква от какво е.
Очите му свикваха с мрака и видя мъждиви тънки ивички светлина — май очертаваха врата. Зад нея пък се чуваха гласове.
Помъчи се да се изправи на колене, но изпъшка, защото болката изпращя като мълния в главата му.
Когато някой те върже, това е доста лоша новина. Е, да, по-добра, отколкото направо да те затрият, но сигурно означава, че са те сложили настрана, за да ти видят сметката в по-удобен момент.
Преди не се случваше, отбеляза недоволно сержантът. В старите времена спипаше ли крадец, дори му отваряше вратата по-широчко, за да избяга удобно. Затова пък се прибираше у дома здрав и читав.
Възползва се от пролуката между стената и един тежък сандък, за да се надигне. Не че така си подобри самочувствието, обаче изчака гръмотевиците в главата му да стихнат и се примъкна до вратата. Изглежда още някой беше загазил.
— …смешник. Осмелил си се да ме повикаш тук заради това?! В Стражата имат върколак! Хъ-хъ. И тя не е някой от смесените изроди, ами пълнокръвно биморфично същество! Ако подхвърлиш монета, ще надуши дали се е паднало ези или тура!
— А защо да не го убием и да завлечем трупа някъде?
— Въобразяваш си, че тя няма да надуши дали оттук сте извлекли жив човек или мъртвец?
Сержант Колън изохка беззвучно.
— Добре де, ще го изведем някъде в мъглата и…
— Идиот! Тя най-лесно ще разпознае вонята на страха му. Хъ-хъ. Защо не го остави да огледа какво има тук? Нима би успял да забележи нещо? Познавам това нещастно ченге. Дебел застаряващ страхливец с мозъка на… хъ-хъ, прасе. Той през цялото време смърди на страх.
Сержант Колън само се надяваше да не се разсмърди още по-зле след малко.
— Накарайте Мешугах да го махне, хъ-хъ.
— Сигурен ли сте? Това създание взе да става още по-смахнато. Броди където си ще и реве в нощта, пък уж не бива да има глас. И вече се напуква. Иди, че разчитай на големите да направят нещо свястно…
— Всеизвестно е, че на големите не може да се разчита. Хъ-хъ. Погрижи се да нямаме повече проблеми!