— Вече знам колко им е зле.
Нещо заскърца зад вратата. Колън успя да скочи, колкото и да бяха изтръпнали краката му.
Вратата се отвори. Някаква фигура запълни рамката. Светлината отзад я превръщаше в тъмен силует, от чиято глава в Колън се взираха две тлеещи триъгълни очи.
Тялото на сержанта в много отношения беше по-находчиво и схватливо от мозъка, който бе принудено да носи, затова реши да се справи самостоятелно с опасността. Възползва се от адреналиновия шок, който мозъкът му осигури по неволя, издигна се цял разкрач във въздуха, насочи надолу подкованите с налчета носове на ботушите и се стовари върху капака с цялата си немалка тежест.
Дървесната гнилоч и ръждивото желязо не оказаха никаква съпротива.
Колън просто мина през дъските. За късмет тялото му прояви и достатъчно съобразителност да стисне с пръсти носа си, преди да се забие в окаяния ручей. Пльок.
Повечето хора при пропадане във вода се борят да си поемат дъх. Сержантът всякак се мъчеше да не вдиша. Не му се и мислеше какво го чака, ако волята му се окаже слаба.
Разнообразните газове във водата му помогнаха да изскочи. На няколко стъпки свещта върху сала на Лудичкия Артър гореше със син пламък.
Дребно, но тежко тяло тупна върху шлема му и го срита, както ездачът подкарва кон.
— Надясно и напред!
Колън се движеше в зловонния поток ту с ходене, ту с плуване. Ужасът го пришпорваше. По-късно тялото му щеше да си плати за усилията, но засега Колън оставяше след себе си дълбока бразда в ручея, която се запълваше твърде бавно.
Не спря, докато по промяната на налягането над главата си не усети, че е излязъл на открито. Зашари с ръце в мрака, напипа слузестите пилони на някакъв пристан и се вкопчи в тях, за да се накашля до насита.
— Онуй к’во беше? — попита Лудичкия Артър.
— Голем.
Сержантът стигна с върховете на пръстите си дъските на пристана, направи немощен опит да се издърпа и пак цопна във водата.
— А, не чух ли някакъв шум ей оттам?… — промълви сякаш на себе си Лудичкия Артър.
Колън изскочи като ракета, изстреляна от подводница, и се стовари на пристана.
— Не, бе, някое птиче е изпърхало — установи гномът.
— Артър, как ти викат приятелите? — злобничко попита сержантът.
— Никакви приятели нямам.
— Брей, чудна работа… — изсумтя Колън.
Лорд Дьо Нобс обаче имаше безброй нови приятели и се хилеше до уши насред тълпата.
А в далечния край на приемната зала една врата се затвори тихичко. Анонимни хора насядаха в удобните кожени кресла на пушалнята и се спогледаха с очакване.
Най-сетне един от тях се престраши:
— Смайващо… Откровено си признавам — изумен съм. Ами че той дори омайва компанията.
— А-а… Какво всъщност се опитвате да кажете?
— Толкова е противен, че всички около него са като ударени от гръм. Точно както от вицовете му… Забелязахте ли, че мнозина от господата дори го поощряваха? Те просто не бяха в състояние да повярват, че някой може да разказва такива историйки пред дами.
— Честно казано, аз също се смях на онзи виц за малкия пианист…
— А обноските му на масата? Не забелязахте ли?
— Не. Изобщо не забелязах да има обноски.
— Именно!
— Не забравяйте и миризмата…
— Е, не е толкова гадна. По-скоро… странна.
— Аз пък установих, че само след няколко минути носът ми отказа да я възприема и…
— Да не се отвличаме от въпроса. Важното е, че по някакъв чудат начин той очарова хората около себе си.
— Досущ като публичните екзекуции.
Помълчаха замислено.
— Може да се каже, че е един добродушен мухльо.
— И не се отличава с прекомерна интелигентност.
— Дайте му халба бира и чиния с онези неща… с прегорялата козина по тях… и е щастлив като прасе в кочина.
— Това беше обидно изказване.
— Съжалявам.
— Виждал съм и по-спретнати прасета.
— Нима…
— Все пак лесно си го представям как пийва бира и хапва крачета, докато подписва кралските си прокламации.
— О, няма съмнение. Но… Според вас дали е грамотен?
— Има ли значение?
Мълчанието отново се запълни с усилена работа на мисълта. Накрая някой промълви:
— Виждам още едно предимство… Няма да се безпокоим за появата на нова династия, която може да се окаже неприемлива за нас.
— Защо сте толкова уверен?
— Коя принцеса би склонила да се омъжи за него?
— Хайде сега… Знае се, че някои от тях са били готови да целуват и жабоци…
— Жабоци — да, но него?
— …Освен това властта и кралските привилегии са могъщ афродизиак…
— Колко могъщ?
Още миг-два тишина.
— Хм, прав сте, вероятно няма да е достатъчно могъщ.