— Той е много подходящ за ролята.
— Направо великолепен.
— Драконът е направил добър избор. Впрочем нали дребният тъпанар не е истински маркграф?
— Не ставайте смешен.
Веселка Дребнодупе седеше настръхнала на високата табуретка зад бюрото. Казаха й, че само трябва да отбелязва завръщането и потеглянето на патрулите при смяната на дежурствата.
Някои от мъжете, принадлежащи към човешката раса, я поглеждаха особено, но си замълчаваха. Тъкмо започна да се успокоява, когато нахълтаха четирите джуджета, патрулирали досега по Кралския булевард.
Зяпнаха я. После се съсредоточиха върху ушите й. Не след дълго погледите им плъзнаха надолу. В Анкх-Морпорк никому не бе хрумвало при проектирането на бюра да помисли и за свенливостта. Под плота обикновено се мъдреше долната половина от масивното тяло на сержант Колън. Дори и да имаше защо гледката да бъде скрита от нескромни очи, способността й да пробуди похот у някого нямаше да се намести сред първите десет причини.
— Това са… женски дрехи, нали? — заекна едно от джуджетата.
Веселка преглътна на сухо. Защо пък точно сега трябваше да й се случи? Все се надяваше, че първия път и Ангуа ще се навърта наблизо. Странно, но всички веднага се укротяваха, щом тя им се усмихнеше.
— Е, и? — успя да избълва пресекливо. — Какво толкова? Ще ги нося, щом така ми се иска.
— А… На ушите ти…
— Е?
— Но това… Майка ми и вкъщи не си… Ама че гнусотия! Пред всички! Ами ако случайно влезе някое хлапе?
— И глезените ти се виждат! — натърти друго джудже.
— Ще си поприказваме с капитан Керът за твоето поведение! — заплаши третото джудже. — Не сме и сънували, че ще доживеем такъв ужасен ден!
Две от джуджетата затропаха гневно към съблекалнята. Третото ги последва припряно, обаче щом се изравни с бюрото, се поколеба. В очите му играеха лукави пламъчета.
— Хм… Но пък глезените ти са хубавички!
След миг изчезна. Четвъртото джудже изчака търпеливо останалите да се махнат и се примъкна до бюрото. Веселка вече се тресеше на табуретката.
— Не смей да казваш нищо за краката ми, ясно ли е?! — размаха пръст заканително.
— Ъ-ъ, такова… — Джуджето се озърна и зашепна: — Това… да не е… червило?
— Да! Нещо против ли имаш?
— Ами… — Джуджето се наведе над плота и засъска заговорнически: — Може ли… да видя дали ми отива този цвят?
Ангуа и Керът вървяха смълчани в мъглата, само понякога се чуваха резките й указания за посоката.
В един миг Ангуа спря. Досега миризмата на Дорфл… да де, на старо месо и кравешки тор ги водеше право към кланицата.
— Свърнал е по тази пресечка — посочи тя. — Тръгнал е почти в обратната посока. И… е бързал. Наоколо… има много хора и… наденички?
Керът препусна, без да продума. Много хора и наденички, събрани на едно място, означаваха поредното представление от театъра на живота в Анкх-Морпорк.
Малко по-нататък наистина имаше гъмжило. Явно се събираше от известно време, защото отзад една позната фигура с поднос се мъчеше да надзърне над главите на стоящите отпред.
— Какво става, господин Диблър? — попита Керът.
— О, здрасти, капитане. Спипали са един голем.
— Кой го е спипал?
— Ами някакви типове. Отидоха да вземат ковашки чукове.
Пред Керът имаше плътна стена от тела. Той долепи дланите си, мушна ръцете си напред и се провря със силата на по-печен в занаята пророк, който е стигнал до море, преградило пътя му.
Дорфл се бе присвил в дъното на сляпата уличка. Трима мъже с чукове в ръце пристъпваха нерешително към голема. Личеше опита им на улични биячи, които се чудят дали едновременно с първия нанесен от тях удар вторият няма да се стовари с двойна сила по главите им.
Дорфл държеше пред себе си плочата, на която бе написал „СТРУВАМ 530 ДОЛАРА“.
— Пари, а? — изграчи един от мъжете. — Вие, проклети твари, само за туй си мислите!
Плочата се пръсна на парчета под тежкия чук. Юначагата понечи пак да го завърти… и едва не направи задно салто.
— Парите са всичко, за което можеш да мислиш, когато имаш само цена и нищо друго — спокойно отбеляза Керът и изтръгна чука от пръстите му. — Драги, ти какво смяташе да правиш?
— Нямате право да ни се месите! — смънка наежено мъжът. — Всеки знае, че тия твари не са живи!
— Затова пък имам право да те арестувам за умишлено унищожаване на чужда собственост — отбеляза Керът.
— Някой от тях е убил стария жрец!
— Извинявай, не те разбрах — невъзмутимо си призна Керът. — Щом е само вещ, как тъй ще извърши убийство? И мечът е вещ… — Той измъкна своето оръжие от ножницата и то изсъска копринено. — Разбира се, драги ми господине, нелепо е да обвиняваш един меч, ако някой го насочи към теб.