Очите на бияча се кръстосаха от усилие да ги фокусира във върха на меча.
Ангуа отново се поддаде на чудновато объркване. Керът не заплашваше този мъж. Изобщо! Само си послужи с меча, за да докаже правотата на доводите си. И толкова. Би се изумил, ако някой му изтъкнеше, че е възможна и друга гледна точка за постъпката му.
Някаква дълбоко стаена частичка от съзнанието й промърмори: „Трябва да си доста сложно устроен в главата, за да се държиш простодушно като Керът.“
Нещастникът преглътна тежко.
— Вярно си е…
— Да, де — съгласи се друг мъж с чук в ръцете, — ама на тия твари не можеш да имаш вяра. Все се промъкват зад тебе и мълчат. Какво ли са намислили, а? Кой ще каже?
Той сърдито ритна Дорфл, който се заклати тромаво.
— Тъкмо това се опитвам да открия — обясни Керът. — А сега ви моля да се разпръснете и да се занимавате със своите дела…
Третият кандидат-отмъстител бе дошъл съвсем наскоро в града и още не схващаше накъде задуха вятърът. Има и такива хора.
Вдигна чука и отвори уста да кресне дръзко: „И к’во, ще ме спреш ли?“, но се смръзна, защото точно до ухото му се разнесе ръмжене. Беше нисичко и тихичко, но звукът се стрелна направо към едно местенце в гръбначния му мозък и натисна бутона „Първичен страх“.
Той се обърна кротко. Една много съблазнителна жена с униформа на стражник му се усмихна приветливо. Тоест… ъгълчетата на устните й се извиха нагоре и откриха всичките й зъби.
Смелчагата изтърва чука върху краката си.
— Умно — кимна Керът. — Винаги съм казвал, че усмивката отключва всички порти.
Тълпата го зяпаше втрещено, както се случваше честичко. Стъписа ги прозрението, че той си вярва. И от недостъпната за умовете им нелепост на този факт забравиха да дишат.
Хората се изсулиха заднешком от уличката, а Керът се обърна към голема, който лазеше по земята и се опитваше да събере парчетата от плочата си за писане.
— Елате, господин Дорфл. Ще ви придружим до кланицата.
— Ей, хора, вие луди ли сте?! — кресна Чорапин и се опита да затръшне вратата. — Как ви хрумна, че искам това нещо да се върне?!
— Той е ваша собственост — напомни Керът. — А тълпата искаше да го натроши с чукове.
— Ами да бяхте ги оставили да си свършат работата! — сопна се касапинът. — Не чувате ли каква мълва е плъзнала из града? Няма да го пусна да припари в моя имот!
Пак натисна вратата, но ботушът на капитана се оказа здрав.
— Опасявам се, че вече нарушавате законите — въздъхна Керът. — Имате намерение да замърсите градските улици с керамични отпадъци.
— Дръжте се сериозно!
— Аз съм сериозен — настоя Керът.
— Винаги — не се сдържа Ангуа. Чорапин размаха ръце ядосано.
— Да се маха! Къш, бе! Няма да пусна убиец в хубавата ми кланица! Задръжте си го, щом ви е толкова мил!
Керът сграбчи дръжката на вратата и я отвори насила. Касапинът отстъпи припряно.
— Господин Чорапин, нима се опитвате да подкупите офицер от силите на реда?
— Вие не сте с всичкия си!
— Напротив.
— Да, напротив — въздъхна Ангуа.
— Стражниците нямат право да приемат подаръци — съобщи официално Керът и се озърна към самотно стърчащия на улицата Дорфл. — Но аз ще го купя от вас. На разумна цена.
Погледът на касапина шареше между двамата.
— Ще го купите, значи? Ще ми дадете пари за него?
— Да.
Чорапин вдигна рамене. Когато някой ти предлага парите си, неуместно е да обсъждаш степента на здравомислието му.
— Е, това е друго нещо — призна той. — Аз го купих за 530 долара, но няма спор, че вече е научил още един занаят…
Ангуа изръмжа невъздържано. Тази вечер и без това й опъна нервите, а от миризмата на прясно месо сетивата й се замъгляваха.
— Само преди минута се канехте да го прогоните!
— Не отричам, но бизнесът си е биз…
— Ще ви платя един долар — с хладнокръвието на статуя предложи Керът.
— Един долар?! Това си е пладнешки обир…
Ръката на Ангуа светкавично го сграбчи за гърлото, напипваше вените, надушваше кръвта и страха му… И се стараеше да мисли за кисело зеле.
— Сега не е пладне, а привечер! — изтръгна се с гладен вой от устата й.
Също като онзи мъж в уличката Чорапин се вслуша в гласа на природата.
— Долар… — изкряка той. — Дадено. Разумна цена. Един долар, да.
Керът му подаде монетата заедно с отворения си бележник.
— Особено важно е да получа разписка — изрече назидателно. — За да извършим законосъобразно прехвърляне на правото на собственост.
— Вярно. Да. Правилно. С удоволствие.