— Великолепно постижение, милорд. Питах се обаче дали не бихте желал да поговорите с мен и още неколцина господа в пушалнята?
— Гнхгнх?
— Да, да. — Дружеска ръка обгърна раменете на Ноби и го отдалечи от отрупаната маса, но той успя да грабне чиния с печени пилешки кълки. — Толкова хора горят от нетърпение да си поприказват с вас…
— Гнхгнх?
Сержант Колън направи безпомощен опит да се поизчисти, но щом използваше за целта вода от река Анкх, естествено беше да постигне само по-равномерна сива мърлявост.
Фред Колън още не се бе извисил до изтънченото отчаяние на Ваймс. Командирът на Стражата се придържаше към убеждението, че животът е прекалено претъпкан с всевъзможни случки, повеждащи мисълта в абсолютно несъвместими посоки, затова шансът да откриеш някакъв смисъл в тях безкрайно се доближава до нулата. Сержантът по природа си беше оптимист, а и с по-муден интелект, затова още не искаше да ее откаже от заблудата „Уликите са много важни“.
Защо пък онези злодеи го бяха вързали с усукани връвчици, а не с въжета?
— Ей, ама ти сигурен ли си, че не знаеш къде ме бяха затворили?
— Нали сам си се напъхал в онуй място? — вдигна рамене Лудичкия Артър. — Как тъй не знаеш де си бил?.
— Ами беше тъмно, мъгливо, пък и не внимавах. Обикалях ей тъй, да отбия номера.
— Върнало ти се е тъпкано за хитреенето.
— Ох, пак се бъзикаш с мене. Добре де, къде бях?
— Не питай мене — махна с ръка гномът. — Аз ходя на лов под пазара за добитък. Хич не ми пука к’во има отгоре. Нали ти рекох, бе, човек — долу си е цял лабиринт.
— А някой около пазара прави ли таквиз връвчици?
— Че там нали обработват животните? Правят наденички, салами, ей таквиз неща. Сега ли ще ми дадеш мангизите?
Колън се потупа по джобовете и изтръгна от тях само жвакане.
— Артър, ще трябва да дойдеш с мене в Участъка.
— Имам да въртя бизнес!
— Мобилизирам те за извънреден стражник тая нощ — отсече сержантът.
— И колко ще ми платиш?
— Долар за дежурството.
Очичките на Лудичкия Артър се осветиха в червено.
— Ох, богове, много си страшен тъй! — поразтревожи се Колън. — Що си ми зяпнал ухото?
Гномът не продума и сержантът се обърна. Зад него стоеше голем. Беше много по-висок от другите и с по-приятно за окото телосложение. Приличаше на статуя на човек, вместо да е само грубо подобие. Дори имаше студената красота на изваяние. А очите му блестяха като червени морски фарове.
Вдигна юмрук над гланата си и отвори уста. Още един широк червен лъч освети улицата.
Изрева като разярен бик. В този миг Лудичкия Артър ядно срита Колън по глезените.
— Ще бягаме или да? — сопна се гномът. Сержантът отстъпваше заднешком, приковал поглед в създанието.
— А бе… няма страшно — смънка той. — Те не могат да тичат бързо.
Разсъдливото му тяло издърпа с досада юздите от тъпия мозък и пришпори краката, оттласквайки се по-надалеч.
Рискува да се озърне. Големът го преследваше с широки бързи крачки. Лудичкия Артър догони и задмина Колън, който бе свикнал да се движи благопристойно. Природата не бе предвидила в устройството му пета скорост.
— Оттука! — настоя гномът.
По стената на един склад се виеха стари дървени стъпала. Лудичкия Артър профуча по тях с пъргавината на плъховете, които ловуваше. Сержантът го следваше с пухтенето на парна машина. Спря по средата на стълбата и се огледа.
Големът стигна до най-долното стъпало и предпазливо го натисна с крак. Дървото заскърца и цялата стълба, овехтяла до сиво, се разтресе.
— Няма да издържи такваз тежест! — подвикна ободряващо гномът. — Гадината ще потроши всичко! Ха, няма да стане твойто, гърне проклето!
Големът прекрачи върху следващото стъпало.
Дървенията застена. А Колън се опомни и хукна нагоре.
Зад него големът май се увери, че стълбата все пак ще понесе теглото му, и се втурна нагоре със скокове. Перилата се тресяха под ръцете на сержанта, дори стената трептеше.
— Айде, бе! — крещеше Лудичкия Артър от покрива. — Ще те настигне!
Големът се хвърли напред… и стълбата рухна. Колън протегна ръце и се хвана за ръба на покрива. Тялото му се удари тежко в стената. Отдолу се разнасяше трясък на нацепени дъски.
— Я се издърпай, глупчо! — подкани го гномът.
— Не мога.
— Що?
— Ами онуй нещо ми виси на крака…
— Пура, ваша светлост?
— Бренди, милорд?
Лорд Дьо. Нобс се наместваше в разкошното кресло. Ботушите му едва допираха пода. Бренди и пури, а? Така си представяше хубавия живот. Засмука дима навътре.
— Милорд, ние тъкмо обсъждахме бъдещото управление на града след тежкото заболяване на Патриция…