Ноби закима. Ами да, за такива неща си приказват тузарите. И той беше роден за същото.
А питието го сгряваше приятно отвътре.
— Очевидно сегашното равновесие ще бъде нарушено сериозно, ако започнем да умуваме кой да бъде новият Патриций — обади се глас от друго кресло. — Какво е вашето мнение, лорд Дьо Нобс?
— Ъхъ, тъй ще стане. Гилдиите ще се налагат едни други като котараци в чувал. Туй всекиму е ясно.
— Точно и кратко обобщение.
Откъм всички кресла замърмориха одобрително. Ноби се хилеше. На това му се викаше кеф до дупка — да е тузар сред другите тузари, да си плямпат за важни работи, вместо да измисля тъпи оправдания защо е опразнил кутийката с дребните пари на Стражата.
— А и дали предводителите на гилдиите биха се оказали готови за такава отговорност? — разнесе се откъм едно кресло. — Признавам, налагат правилата си в съответното занятие, но да се справят с управлението на целия град?… Едва ли. Господа, може би е време да изберем нов път. Може би е време да се проявят достойнствата на благородната кръв.
Ноби си помисли, че човекът приказва много увъртяно, но сигурно така подобаваше.
— В такъв момент — обади се глас от друго кресло — градът ще се взира с надежда в представителите на своите най-достойни родове. В интерес на всички ни е някой от тях да се нагърби с това бреме.
— А като се нагърби — изсумтя Ноби, — добре ще е да отиде при доктор, за да му прегледа главата.
Отпи още глътка от чашата си и размаха пурата с жест на човек, намерил разковничето.
— Не се притеснявайте. Всички знаем, че в града се навърта човек от кралски род. Никакви проблеми, щом той е наблизо. Разберете се с капитан Керът, туй е моят съвет.
Поредната вечер се спускаше над града през многослойната мъгла.
Когато Керът се върна в Участъка, ефрейтор Дребнодупе му направи странна физиономия и показа само с движение на очите си към тримата мрачни посетители, наредили се на скамейката до стената.
— Искат да говорят с някой от по-старшите! — изсъска насреща му. — Но сержант Колън никакъв го няма, а като почуках на вратата на господин Ваймс, не ми отвори.
Керът се усмихна дружелюбно.
— Госпожо Палм… Господин Богис… Доктор Дауни… Съжалявам, че се е наложило да почакате. Напоследък сме претоварени покрай случая с отравянето и проблемите с големите…
И предводителят на Гилдията на убийците се усмихна, но само с устни.
— Именно за опита да бъде отровен лорд Ветинари желаем да поговорим с вас. Нямате ли някое позакътано място тук?
— Ами да отидем в столовата — предложи Керът. — В този час сигурно е празна. Моля, минете оттук…
— Добре си угаждате, както виждам — подхвърли госпожа Палм. — И столова си имате… — Тя млъкна още с прекрачването на прага, после възкликна неволно: — Нима някой се храни в тази дупка!
— Ами не, повечето време мърморят, че кафето било гадно. И си пишат докладите. Командир Ваймс много държи на подробните доклади.
— Капитан Керът — настойчиво започна доктор Дауни, — смятаме, че сме длъжни да обсъдим с вас много сериозен въпрос, отнасящ се до… На какво съм седнал?!
Керът побърза да избърше стола с длан.
— Моля ви да ни извините, сър, но все нямаме време да почистим…
— Оставете това сега, няма значение. — Шефът на убийците в града се наведе напрегнато, събрал длани пред лицето си. — Както казах, капитане, дойдохме да обсъдим ужасния опит за отравянето на лорд Ветинари.
— Всъщност би трябвало да го обсъждате с Командир Ваймс…
— Доколкото ми е известно, Командир Ваймс неведнъж си е позволявал пред вас непочтителни забележки за Патриция — отсече доктор Дауни.
— Сещам се какво са ви подшушнали. „Трябва да го обесят, ама няма да се намери толкова гнусно въже, че да му е по мярка.“ Всички така приказват.
— А вие?
— Е, аз не — призна си Керът.
— И Ваймс лично е поел разследването на опитите да бъде отровен лорд Ветинари?
— Да, какво толкова…
— Решението му не ви ли озадачи поне малко?
— Не, сър. Помислих и ми се струва, че го разбрах. Посвоему е привързан към Патриция. Веднъж спомена, че ако някой убие Ветинари, това ще е самият той — Ваймс.
— Нима?
— Но го каза с усмивка. Е, аз така изтълкувах изражението му.
— И Ваймс… ъ-ъ, навестява Патриция почти всеки ден, нали?
— Да, сър.
— Досега обаче усилията му да открие отровителя са се оказали безплодни, нали?
— Ами нямаме преки доказателства, сър. Установихме само множество начини, по които не е бил отровен.
Дауни кимна на спътниците си.
— Бихме искали да огледаме кабинета на Командир Ваймс.