Госпожа Палм се прокашля.
— Да не затъваме още повече в тази история. Познахте, сър Самюъл. Всички получихме еднакви бележки. — Подаде на Ваймс листче, изписано с главни букви. — И както се убедих, заблудили са ни. — Тя изпепели с поглед Богис и Дауни. — Позволете ми да ви поднеса извиненията си. Да си вървим, господа.
Госпожа Палм излезе сърдито и Богис побърза да се изсули след нея. Дауни си бършеше носа с кърпичка.
— Сър Самюъл, каква цена бяхме определили за главата ви?
— Двайсет хиляди долара.
— Само толкова ли? Несъмнено ще я повишим.
— Щастлив съм да го чуя. Сто на сто ще си купя още капани за мечки.
— Ъ-ъ… Ще ви изпратя — подкани Керът старшия убиец.
Когато се върна, завари Командира на Стражата провесен до кръста през прозореца. Опипваше стената под перваза и си мърмореше:
— Една тухличка не е разместена. И керемидите са си на местата… А долу през целия ден имаше дежурен. Странно. — Вдигна рамене и се върна зад бюрото си. Взе бележката. — И туй боклуче не е улика. Цялото е в мазни отпечатъци от пръсти. — Остави хартийката и се вторачи в Керът. — Когато заловим престъпника, някъде най-отгоре в списъка на обвиненията ще има и такова редче: „Изнудване на Командир Ваймс да излее цяла бутилка от най-малцовото върху килима.“ За такова нещо заслужава да го обесят.
Потрепери от пресния спомен. Никому не би пожелал такова изпитание.
— Отвратително! — възкликна Керът. — Как може дори да си помислят, че вие сте отровил Патриция!
— Аз се ядосах, че ме сметнаха за тъпак, който държи отровата в бюрото си — сподели Ваймс и си запали пура.
— Прав сте — съгласи се капитанът. — Дори глупак не би държал такава улика на толкова очевидно място.
— Именно. — Командирът на Стражата с удоволствие се облегна на стола си. — Затова кесията с арсеника е в джоба на куртката ми.
Метна крака върху бюрото и издиша цял облак дим. Май трябваше по-скоро да се отърве от килима. Не би прекарал остатъка от професионалния си живот в стая, където витае духът на неизпито уиски.
Керът още не можеше да си затвори устата.
— Ох, да му се не види… — отегчи се Ваймс. — Приятелю, всичко е ясно. От мен очакваха да се олигавя, щом зърна бутилката, и да я изгълтам весело, без да ми мигне окото. А после неколцина уважавани и изтъкнати граждани… — извади пурата от устата си, за да се изплюе с погнуса — …щяха да ме намерят в твое присъствие — добре са се сетили, няма спор — и да открият доказателството за престъплението ми, не особено умело скрито. — Поклати глава натъжен. — Лошото е обаче, че хване ли те веднъж порокът, никога няма да те пусне.
— Сър, но вие проявихте завидна воля — възрази Керът. — Не съм ви виждал дори да помиришете алкохол, откакто…
— Не ме разбра. Приказвах ти за полицейщината, не за пиенето. Мнозина са готови да ти помогнат, ако си решил да не къркаш, ама никой не организира дружески срещи, където ставаш и си признаваш: „Аз се казвам Сам и съм едно гнусно недоверчиво копеле.“ — Най-сетне извади другата кесия от джоба си. — Ще накараме Дребнодупе да провери какво има вътре. За нищо на света нямаше да го опитам на вкус. Направо отскочих до столовата и напълних друга кесия със захар. Е, първо трябваше да измъкна фасовете на Ноби от захарницата. — Отвори вратата и кресна на ефрейтор Дребнодупе да се качи в кабинета му. — Керът, да знаеш, че се ободрих. Старият мозък в главата ми най-после проработи. Знаеш ли какво му е особеното на голема, който е извършил убийствата?
— Не се сещам за друго, сър, освен че е съвсем новичък. Мисля, че самите големи са го направили. Разбира се, имали са нужда от жрец за свещените писмена, трябвало е и да ползват за малко пещта на господин Хопкинсън. Сигурно на старците им е било интересно. Нали всеки от тях по своему се занимаваше с история?
Беше ред на Ваймс да се облещи с увиснало чене, но се опомни бързо.
— Да, да, естествено… — изрече с едва забележимо треперещ глас. — Ами че то си е очевидно. Направо се набива на очи като собствения ти нос. Но… ъ-ъ, ти досети ли се какво още му е особеното?
Постара се да изтрие всякакъв остатък на надежда от гласа си.
— Сър, да не питате за факта, че е полудял?
— Е, не съм си и въобразявал, че ще спечели анкх-морпоркската голяма награда за здравомислие!
— Исках да кажа, сър, че те са го подлудили. Другите големи. Изобщо не са искали да се случи, но са вградили опасността в него. Твърде много са очаквали. Бил е като тяхно… дете. Въплъщавал е всичките им мечти и копнежи. А после са научили, че убива хора… Е, това вече е много страшно за един голем. Не бива да посягат на човешки живот, а ето, че го е вършила глината от тяхната глина…