— Не би трябвало да е особено приятно и за хората, когато децата им убиват.
— В него са съзирали цялото си бъдеще…
— Командир Ваймс, викахте ли ме? — обади се Веселка откъм вратата.
— О, да. Това арсен ли е? — подаде й кесията Ваймс.
Джуджето помириса отдалеч сивия прах.
— Може би е негово съединение, сър. Е, първо ще проверя, за да знаем точно.
— А аз си представях, че киселините само се плацикат в съдинки от дебело стъкло — вдигна рамене Командирът на Стражата. — А… Какво е това по ръцете ти?
— Лак за нокти, сър.
— Лак за нокти ли?
— Да, сър.
— Ъ-ъ… ами добре. Брей, очаквах да е зелен.
— Няма да ми отива цветът, сър.
— Не, бе, говоря ти за арсеника.
— Сър, арсенът също се среща във всякакви разцветки. Рудите му са червени, кафяви, жълти, сиви. А като ги загреем със селитра, сър, получаваме арсенова киселина. И ужасно вредни пушеци.
— Значи е опасен, откъдето и да го погледнеш — поклати глава Ваймс.
— Никак не е здравословен, сър. Но пък е полезен за едно или друго — с него работят кожарите, бояджиите… Не само отровителите.
— Чудя се как хората от тия занаяти не мрат като мухи… — промърмори Командирът на Стражата.
— Повечето използват големи, сър.
Думите сякаш увиснаха във въздуха, след като Веселка млъкна внезапно. Ваймс срещна погледа на Керът и си засвирука фалшиво. „Ето, започна се. Така сме се препълнили с въпроси, че започват да преливат в отговори.“
За пръв път от няколко дни се чувстваше толкова жизнен. Скорошното гневно злорадство още бушуваше във вените му и подритваше мозъка да не заспива. Ваймс си знаеше, че това е искрата на вдъхновението, раздухвана от умората. Ако си изтощен до оловна тежест в костите, мъничко адреналин ти се стоварва в главата като паднал върху теб трол. Несъмнено знаеха всичко необходимо. Всички дреболии. Имаха и парченцата за ръбовете и ъглите, за да си сглобят пъзела. Само трябваше да им намерят местата.
— Тези големи… — проточи Керът. — Целите са покрити с арсеник, нали?
— Вероятно, сър. В куирмската Гилдия на алхимиците видях един, по чиито ръце арсенът направо се бе галванизирал, защото този голем постоянно бъркаше в тигелите…
— Те не се плашат от горещината — подхвърли Ваймс.
— И не усещат болка — добави Керът.
— Така си е… — промълви Веселка, която ги гледаше с недоумение.
— И не можеш да ги отровиш — продължи Ваймс.
— Освен това се подчиняват на заповеди — подсети го Керът. — Без да приказват.
— Големите вършат най-черната работа — завърши Ваймс.
— Трябваше да споменеш за това по-рано — обърна се Керът към джуджето.
— Сигурно, сър, но нали знаете как е… Никой не забелязва големите.
— Мас под ноктите — изрече Ваймс сякаш на целия свят. — Старият жрец е одраскал с нокти убиеца си. Мас под ноктите, и то наситена с арсеник.
Загледа се в бележника си, отворен на бюрото. „Някъде под носа ни е, да. Не сме го забелязали. Но нали ровихме навсякъде? Значи сме видели и отговора, но не сме го познали. А ако не го разпознаем още сега, в този миг, ще ни се изплъзне завинаги…“
— Сър, не искам да ви засегна — обади се Дребнодупе, — но това едва ли ще ни помогне с нещо. В твърде много занаяти заедно с арсеника използват и разни мазнини.
„Трябва да е нещо, което си остава незримо за нас, защото сме свикнали да не го виждаме. И то трови през нощта…“
Ами да, наистина му беше под носа! Ваймс примига. От преумора пред очите му мъждукаха мънички звездички и умът му криволичеше по чудати пътечки. И какво толкова? С нормалното мислене нищо не постигна.
— Никой да не мърда! — вдигна ръка той. — Аха. Ето го. На бюрото ми е. Виждате ли го?
— Какво да виждаме, сър? — не разбра Керът.
— Значи не си се досетил? — сепна се Командирът на Стражата.
— За кое, сър?
— Ами как тровят Ветинари. Погледни, де… На бюрото ми е. Сега видя ли го?
— Бележника ли?
— Не!
— Да не пие уиски? — помъчи се да налучка Веселка.
— Съмнявам се — врътна глава Ваймс.
— Попивателната?… — мънкаше Керът. — Перодръжките?… Пурите?…
— А, къде са? — потупа се Ваймс по джобовете.
— Крайчето на кутията стърчи изпод документите на подноса „Входящи“, сър. — Керът добави укорно: — Същите, сър, на които не си правите труда да отговорите.
Командирът на Стражата си прибра кутията и извади нова пура.
— Ох, благодарски… Ха! Как не попитах Милдрид Лесна какво още е вземала от двореца! Нали и те са малка благинка за слугите! А старата госпожа Лесна беше шивачка… От истинските шивачки! А вече е есен! Ех! Умряла е, защото дните са по-къси!