— Крал?… — Ефрейторът се задави и се наложи да го тупат дълго по гърба, за да си поеме дъх.
— Крал ли? — изсвири гърлото му накрая. — Та господин Ваймс да ми отсече главата?!
— Милорд, ще можете да пиете бренди колкото пожелаете — започнаха да го увещават.
— За к’во ми е бренди, като няма да имам уста!
— Но от какво се опасявате?
— Господин Ваймс ще побеснее! Казвам ви, бе, хора — ще побеснее!
— О, небеса, човече…
— Милорд — намеси се навреме някой.
— Да, да, милорд… Когато бъдете коронясан за крал, вие ще нареждате на онзи окаяник Ваймс какво да прави. Или както сте свикнал да казвате, вие ще бъдете шефът. Бихте могъл да…
— Аз да заповядвам на Скалоликия, щото ще съм крал? — озадачи се Ноби.
— Именно!
Ефрейторът зяпна замислено димните вихри във въздуха.
— Ама той ще побеснее!
— Слушай, глупако!…
— Милорд…
— Разбрах! Слушай, глупав милорд, можеш и да го екзекутираш, ако ти хрумне!
— Не може!
— Но защо?!
— Защото ще побеснее!
— Той сам твърди, че е служител на закона, а кой прави законите? Чия дума ще бъде закон?
— Де да знам! — страдалчески се завайка Ноби. — Господин Ваймс разправя, че усещал закона през подметките на ботушите си!
Заозърта се трескаво. Стори му се, че сенките в стаята припълзяват към него.
— Не мога да стана крал! Ваймс ще побеснее!
— Стига сте повтарял това!
Ноби си раздърпа яката.
— Ей, тука е задушно, пък и много пушек се събра. Къде е прозорецът?
— Ей там…
Креслото отново се блъсна във вратата. Ефрейтор Нобс се заби в стъклото с шлема напред, стовари се върху една карета, отскочи и се втурна в нощта, за да избяга от предопределението си и по-точно от острите брадви в близкото бъдеще.
Веселка Дребнодупе нахълта в огромната кухня на двореца и заби стрелата от арбалета си в тавана.
— Никой да не мърда! — кресна тя пронизително. Служителите на Патриция престанаха да обръщат внимание на вечерята.
— А когато искате никой да не мърда — много любезно промълви Дръмнот и гнусливо махна с вилицата парче мазилка от чинията си, — имате ли предвид…
— Добре се справи, ефрейтор, аз поемам оттук нататък — намеси се Ваймс и потупа Дребнодупе по рамото. — Тук ли е Милдрид Лесна?
Главите се завъртяха едновременно. Милдрид изтърва лъжицата си в супата.
— Няма страшно — успокои я Ваймс. — Само трябва да ви задам няколко въпроса.
— Аз… с-с-съжалявам, с-с-сър…
— Нищо лошо не сте направила. — Той заобиколи масата. — Но сте вземала за вкъщи не само храна, нали?
— С-сър?
— Какво друго вземахте?
Милдрид се озърташе към изведнъж станалите съвсем безизразни лица на останалите слуги.
— Ами ония стари чаршафи, но господин Диплок ми п-п-позволи…
— Не е каквото искам да знам — завъртя глава Ваймс.
Милдрид облиза пресъхналите си устни.
— Е, мъничко б-б-боя за об-б-бувки…
— Я почакайте — подхвана Командирът на Стражата с най-благия си глас. — Всеки взема по нещичко от мястото, където работи. Дреболии, които няма да липсват. Не се смята за кражба. Ами по-скоро е… право. Остатъци. Госпожице Лесна, не ви ли подсказва нещо думата „остатъци“?
— Ами… като недогорели свещи ли, сър?
Ваймс си отдъхна. Какво облекчение е да си прав, особено ако си го постигнал, минавайки през всяка мислима и немислима грешка.
— Аха!
— Н-но и туй не е кражба, с-сър.
— Добре, добре, но сте носила в дома си остатъци от свещи, нали? Можели са да светят поне още половин час, особено ако са в чинийка — кротко добави той.
— Не е кражба, сър! То си е… привилегия, сър!
Сам Ваймс стовари длан върху челото си.
— Привилегии! Да, бе! Тая дума се мъчех да си спомня от не знам кога си. Всеки си има привилегии, нали тъй? Всичко е наред. Значи вие взимате свещите от спалнята?
Въпреки треперенето си Милдрид Лесна успя да се ухили с превъзходството на човек, облагодетелстван повече от простосмъртните.
— Да, сър. Разрешено ми е. Много по-хубави са от ония грубите в големите зали.
— И вие слагате нови свещи, когато е нужно, нали?
— Да,сър.
„Може би по-честичко, отколкото е редно. Защо да ги оставя да догарят!…“
— Госпожице, ще ми покажете ли къде ги съхранявате?
Прислужничката мълчаливо се допита с поглед до икономката, която само се озърна към Командир Ваймс и кимна. Опитната жена различаваше заповедите, прикрити като въпроси.
— В съседния килер са, сър.
— Заведете ме там, моля ви.
Стаичката не беше голяма, затова пък по рафтовете от пода до тавана бяха наредени свещи. Имаше възголеми, високи по цял метър, каквито слагаха в приемната зала, имаше и всекидневни.