Керът разпитваше жертвата.
— Нападна ви голем, нали?
— Тъй беше! Злобна гнусна твар! Изскочи от мъглата и ни връхлетя. Нали ги знаете какви са!
Керът му се усмихна жизнерадостно, а погледът му се плъзна от лицето на мъжа към захвърления наблизо тежък чук. Виждаха се доста разпилени инструменти, сред тях и извит в идеален кръг дълъг лост.
— Брей, какъв късмет сте имали, че сте ходили толкова добре въоръжени.
— Той ни отвърна — упорстваше мъжът и се опита да щракне с пръсти. — Ей тъй… ооох!
— Май сте си изкълчил пръстите…
— Вярно е!
— Хм, дали е възможно хем да ви връхлети от мъглата, хем да ви отвърне? — замисли се Керът.
— Ама всички знаят, че на тях им е забранено да се опъват, като ги удариш!
— Аха, „да се опъват, като ги удариш“… — повтори Керът.
— Не е редно да си се разхождат спокойно по улиците — смънка омърлушено нападнатият и се извърна.
Някой дотича. От мътилката изскочиха двамина мъже с окървавени престилки.
— Ей натам отиде! — кресна единият. — Ще го догоните, ако побързате!
— Не се мотайте, де! — подканяше другият. — За к’во ги плащаме тия данъци?
— Мина навсякъде по пазара и пусна животните! До последното! По Свинския хълм не може да се припари!
— Значи един голем е пуснал животните? — не повярва веднага Ваймс. — Какво му е щукнало?
— Аз отде да знам? Извел козела-изменник от кланицата на Чорапин и сега половината проклети добичета вървят подире му! После напъха стария Фосдайк в машината му за колбаси…
— Какво?!
— Не, бе, не завъртя ръчката. Само му тури стрък магданоз в устата, пусна му глава лук в гащите, овъргаля го в овесено брашно и го набута в машината!
Раменете на Ангуа се разтресоха. Дори Ваймс се ухили.
— После влезе в птицекланицата, награби господин Търуили и… — Мъжът се запъна, защото го слушаше и дама, макар че тя едва се сдържаше да не прихне. Продължи смутено и припряно: — А бе, послужи си с малко градински чай и чесън, ако се сещате…
Другият закима.
— Дъртият Търуили повече няма да погледне тия подправки, хващам се на бас.
На Ангуа й се наложи да им обърне гръб.
— Я му кажи к’во стана при вас, както си колехте свинете — подкани вторият.
— Няма нужда — завъртя глава Командирът на Стражата. — Вече ми е ясно.
— Да, де, ама горкият Сид е най-обикновено чираче и не заслужаваше да му сторят такова нещо!
— Лошо… — промълви Керът. — Ами… аз май имам един мехлем, може да…
— А ще му помогне ли за ябълката? — заяде се касапинът.
— Да не му е напъхал ябълката в гърлото?
— Не, от обратната страна!
Ваймс трепна.
— Леле…
— Няма ли нищо да направите, а? — разфуча се касапинът.
Лицето му беше само на една педя от носа на Ваймс.
— И вие можете да хванете ябълката за дръжката — учтиво напомни Командирът на Стражата.
— Ама аз сериозно ви питам! Вие к’во ще правите? Аз съм данъкоплатец и си знам правата!
Побутна с пръст бронирания нагръдник на Ваймс, чието изражение се вдърви на секундата. Погледна показалеца, после и големия червен нос на мъжа пред себе си.
— В такъв случай ви предлагам да вземете друга ябълка и да си я…
— Ъ-ъ, извинете — гръмко ги прекъсна Керът. — Вие сте господин Максилот, нали? Имате магазин за месо в квартала на кланиците.
— Същият. И к’во?
— Просто не си спомням да съм срещал фамилията ви в регистъра на данъкоплатците. Твърде странно, защото вие току-що заявихте, че сте данъкоплатец, и не ми се вярва да лъжете за толкова сериозно обстоятелство. Освен това трябва да сте получил квитанция при плащането на данъците и съм убеден, че ще я намерите, ако потърсите старателно…
Касапинът побърза да отдръпне ръката си.
— Е, да…
— Готов съм да ви помогна в търсенето, ако желаете — натърти Керът.
Мъжът се озърна отчаяно към Ваймс.
— Той наистина чете такива щуротии — потвърди Командирът на Стражата. — И то за удоволствие.
— Керът, що не се разка… Богове, туй пък какво беше?
Улицата се разтресе от тръбно мучене. Нещо едро и кално ги доближаваше тромаво, но заплашително. В здрача много приличаше на извънредно дебел кентавър — наполовина човек, наполовина… Ваймс тръсна глава. Всъщност беше Колън върху бик. Сержантът беше без шлем, затова пък ужасно омърлян.
Когато огромното животно ги подминаваше, Колън изхленчи, въртейки диво очи:
— Не смея да се смъкна! Не смея!
— А как се качи? — кресна Ваймс.
— Не беше лесно, сър! Хванах се за рогата му и преди да се опомня, вече седях отгоре му!
— Ясно! Дръж се здраво!
— Слушам, сър! Стискам с все сила!
Бикът Роджър беше ядосан. Разбира се, това е типично състояние за зрелите бикове, но Роджър имаше и съвсем конкретен повод. Добитъкът за клане изповядва своя вяра. Всъщност подлежащите на разфасоване животни са особено духовни същества. Те вярват, че добрите и послушни рогати твари отиват на по-хубаво място след смъртта си, само трябва да минат през една вълшебна врата. Разбира се, не им е известно точно какво ги сполетява, когато влязат през тази врата, но преданията им гласят, че има нещо общо с похапването до насита и — незнайно защо — с хряна.