— Тогава защо ли не започна с тебе?! — изрева Командирът на Стражата и така размаха пръст, че едва не го навря в носа му. Озърна се яростно към големите. — А бе, смешници, защо го поправяте туй колело?! Никакъв ум ли нямате в тия кухи чутури?
Изскочи като изстрелян от манифактурата. Сержант Колън прекрати напразните опити да изчегърта от дрехите си засъхналата воняща кал и се затича да го настигне.
— Сър, чух хората да разправят, че един голем излязъл оттук. Бил направен от червена глина. А мен ме подгони бял голем. Сам… Що си толкоз ядосан?
— Кой е собственикът на тая дупка?
— Ами господин Кетърейл. Дето все ни пише писма, че в Стражата имало твърде много от „низшите раси“. Нали се сещате, сър… Троловете и джуджетата…
— Веднага да намериш и зомбита, които да постъпят на служба! — заповяда Командирът на Стражата.
— Ама нали винаги сте се противил и не щете да ги назначавате?
— Значи има желаещи, тъй ли?
— О, да, сър. Свестни момчета са и да не беше тая провиснала сивкава кожа, щяхте да се хванете на бас, че не са лежали в гроба и пет минутки!
— Утре ги закълни и започват работа при нас.
— Слушам, сър. Добра идея ви споходи. И доста ще спестим, щото няма да им заделяме за пенсия.
— Веднага да се включат в патрула по Кралския булевард! Поне те са от човешката раса, нали тъй?
— Вярно, сър.
Колън си напомни, че когато Сам Ваймс е в такова настроение, трябва да се съгласяваш с всяка негова дума.
— Както ме е прихванало — изсъска Командирът на Стражата, — готов съм да назнача и някоя горгона!
— Сър, на господин Горест му е писнало да работи в оная кланица, дето спазват верските предписания…
— А, вампир — не! Никога! Да побързаме, Фред, че няма време.
Докато се шмугваше от уличка в уличка, Ноби Нобс се гълчеше, че не се усети навреме какво му готвят. Цялото забълбукване за крале и щуротии е било, защото са искали…
Ужасна мисъл!
Искали са да се пише доброволец.
А той бе прекарал живота си, носейки една или друга униформа. Добре си знаеше първия и най-важен урок — мъжете с червендалести лица и звучни гласове никога не дават най-сладката работа на хорица като него. Търсят доброволци за „чисто занимание“ и след малко вече търкаш до побъркване грамадния понтонен мост. Питат дали някой обича „да плюска на корем“, а после цяла седмица белиш картофи. Никога за нищо не бива да се пишеш доброволец. Ако ще сержантът да се изтъпани пред строя и да ревне: „Търсим доброволци да излочат цели тарги свястно къркане и да се любят с цяла сюрия жени!“ Винаги има някаква уловка. Дори ангелски хор да попиташе мелодично има ли доброволци за рая, Ноби щеше благоразумно да направи крачка назад.
Викнеха ли „Я да видим кои са тук смелчагите!“, Ноби ставаше невидим.
Той заобиколи стадо свине на улицата, без да им обърне внимание.
Дори господин Вайме не очакваше от него да става доброволец за нещо. Уважаваше гордостта му.
Болеше го главата. Сигурно от онези пъдпъдъчи яйца. Не може птици, които снасят такива дребни яйца, да са здрави.
Промуши се край една крава, пъхнала глава в нечий прозорец.
Ноби ще става крал, а? Да, бе! Никой не даваше даром нещо на човек от рода Нобс, освен може би венерическа болест или петдесет камшика на голо.
Реши, че е бягал достатъчно засега, пъхна се в един вход и извади иззад ухото си къса папироска. Щом смукна дима и се почувства в безопасност, започна да се чуди защо животните кръстосват на воля по улиците. Нобс открай време си беше градско чедо. Ноби смътно възприемаше животните като храна в сурово състояние. Не се съмняваше обаче, че не им се полага да се размотават така.
Уморени мъже се мъчеха да ги завърнат обратно към оградените дворове, но понеже си пречеха взаимно, а животните бяха гладни и объркани, в края на краищата улиците само ставаха още по-мръсни.
Ноби усети, че не е сам в укритието си. Погледна надолу.
В нишата на входа се спотайваше и един козел. Беше рошав и смрадлив, но вдигна глава и отправи към ефрейтора най-лукавия поглед, на който е способно едно рогато създание. Неочаквано за самия себе си Ноби изпита дружеска симпатия към четириногото.
Откъсна единия край на папироската си и го подаде на козела, който задъвка доволен.
— Двамата с тебе сме на един хал — поклати глава Ноби.
Най-различни месодайни животни се пръскаха лудешки пред Керът, Ангуа и Дребнодупе. Правеха и невъзможното, за да не ги доближи Ангуа. На Веселка й се струваше, че пред тях отстъпва невидима Преграда. По-страхливите твари се опитваха дори да се покатерят по отвесни стени или се пръскаха с пяна на уста по пресечките.